Кэндес Бушнелл - 4 блондинки

— Кое да прочета? — пита Уини.

Тя е в кухнята, прави закуска. Това всъщност е единственото време, когато готви („Ако може да се нарече така“, мисли си Джеймс) — реже грейпфрут, нарежда резенчета пушена сьомга и маже крема сирене върху парени хлебни кифлички.

— Материалът на Иви — отвръща Джеймс.

— О. Тази неделя ли трябва да го публикуват?

— Така каза.

— Наистина ли? — пита Уини. — Аз не съм говорила с нея.

— Тя ми се обади — казва Джеймс.

— Надявам се, че не й се обаждаш и ти.

— Още се вижда с… — Джеймс назовава именития важен журналист.

— Хубаво — отговаря Уини. После нарежда чиниите на масата в трапезарията, разгъва една хартиена салфетка и започва да се храни.

— Не ти ли е любопитно? — пита Джеймс.

— Ще стигна и до него — казва Уини. — Между другото, мисля си, че бихме могли да организираме по-добре нашия прием. Може би трябва да изпращаме на гостите въпроса по електронната поща предния ден, за да имат време да помислят хубаво. Така ще получаваме по-добри отговори.

— Мислех, че получаваме — („ Ти получаваш“, мисли си Джеймс) — добри отговори.

— Винаги може да се постигне нещо повече, нали, Джеймс?

Уини изяжда две кифлички с крема сирене и сьомга.

— Веднага се връщам — казва тя. — Трябва да си измия зъбите. Имаше лук.

После отива в банята и, както напоследък прави почти след всяко ядене, бърка с два пръста в гърлото си и повръща.

Когато се връща, Джеймс чете вестника.

— Направо си отвратителен — казва тя.

— Какво? Не бива да чета „Таймс“ само защото Иви има материал в него?

— О, стига, Джеймс — отвръща Уини. Сетне грабва половината страници и започва да ги прелиства („Не може да се сдържи, мисли си Джеймс, никога не може да се сдържи“). Накрая стига до светската рубрика. Там, под заглавие „Нещо“ има мъничка кутийка със статия за месното руло. Отдолу се мъдри името на Иви.

— Знаеше ли за това? — пита Уини.

— За кое?

— За „материала“ на Иви. — Уини запраща вестника към него и става. — Останаха ли кифлички? Още съм гладна.

Следобед Уини се обажда на Иви.

— Поздравления — казва тя.

— Хей! — отвръща Иви. — Мерси.

— Е, какво е усещането да си журналист?

— Страхотно — казва Иви. — Другата седмица ще работя върху друг материал за тях. Виждаш ли? Вече усвоявам жаргона. Казах „материал“, а не „статия“. — На фона се чуват стъпки. Иви се засмива. — Може ли да почакаш малко?

— Има ли някой при теб? — пита Уини. („Господи, колко е груба Иви“, мисли си тя.)

— М-да… — отговаря Иви и назовава именития важен журналист.

— Чудесно — казва Уини. — Защото двамата с Джеймс се питахме дали вие с… — и назовава сериозния важен журналист — искате да дойдете на вечеря другата седмица. Ние черпим. Ще видим кога ще е свободен. О, и Иви?

— Да? — отвръща Иви някак подозрително.

— Само не забравяй едно нещо — казва Уини.

— И кое е то? — пита Иви.

— Вече си една от нас — казва Уини (без запъване, за да не заподозре Иви колко трудно й е да изрече тези думи). — И ние сме медиите.

Уини е добила един лош навик и не може да се откаже от него.

Вече всяка сутрин, когато влезе в редакцията — голяма черна сграда на Шесто Авеню, която сякаш крещи „аз съм важна“, — тя прекосява забързано фоайето, влиза в асансьора (веднъж беше изчислила, че прекарва по час и половина дневно в чакане на асансьори и пътуване в тях; иска й се някой да изобрети по-бърз), тръгва припряно по застлания с бежов мокет коридор и влиза в кабинета си — малка, приятна бяла стая с прозорец, три противни стайни растения и малко синьо канапе — и включва компютъра.

Набира паролата си. Набира „www.ama“, натиска „enter“ и компютърът я отвежда директно в Amazon.com. После (не може да се сдържи, никога не може да се сдържи) набира името на сериозния важен журналист.

Прави това всяка сутрин от две седмици насам.

Проверява как вървят продажбите на книгите му, после минава надолу, за да прегледа мненията на читателите.

Любимото й е това:

„Скучна и крайно безсмислена.

Представете си, че най-отегчителният ви професор по политехника е написал книга и е принудил всички в класа да я прочетат. Иде ви да го убиете, нали? По-добре е да прочетете съставките на кутията от овесена каша. Те са по-интересни.“

Както винаги, Уини се чувства едновременно развълнувана и уплашена.

Откакто е открила сайта (и преди е знаела за него, но никога не му е обръщала внимание, понеже хората като нея все още си купуват книгите от истински книжарници), не знае какво да мисли. Част от нея се чувства възмутена. Такива хора не бива да купуват книги. Те са твърде тъпи, за да четат. Липсва им въображение. Способност да четат и да схващат. Ако една книга не съвпада с възгледите за света от собствените им ограничени, простовати умове, те я критикуват. Като глупавите деца в клас, които никога не разбират какво говори учителят и се ядосват, вместо да разберат онова, което всички останали разбират — че те са твърде тъпи, за да разберат. Но част от нея (дори не тайничко) се страхува, че може да са прави. Книгата е малко скучна. Уини прочете две глави, прелисти края и повече не я погледна. Но това е важна книга. От къде на къде един тъпак от Сиатъл, който едва ли е написал нещо повече от едно електронно съобщение в живота си, ще има право да я критикува? Да разправя на другите хора да не я купуват?