Кэндес Бушнелл - 4 блондинки

— Все пак е истинско момче — казва Уини на приятелките си, които, подобно на нея, са добре устроени, доходите им надвишават сто и петдесет хиляди долара годишно и имат по едно или две деца. Но Уини винаги се шокира, когато казва това. То я кара малко да се страхува, защото не й се иска да признае, че мъжете и жените са различни. (Ако мъжете и жените са различни, какво говори това за нея?)

Уини вярва (не, знае), че е не по-малко интелигентна от Джеймс (макар да не е сигурна, че той някога би го признал) и не по-лош журналист и писател от него. Често си мисли, че всъщност е по-добра от него (във всяко отношение, не само в журналистиката), само дето на него са били дадени повече възможности (понеже е мъж). Стилът на писане на Джеймс и нейният стил на писане (който е заимствала от Джеймс, а той пък — от други писатели от неговия сой) не е труден за усвояване, след като разбереш мотивацията. Същото важи и за разговорния им стил: псевдоинтелектуален и същевременно отчаяно умен — „ум-интелектуален“. (Кажи ми, че съм интелигентен, иначе ще те нараня.)

Уини изпитва дълбока горчивина и Джеймс изпитва дълбока горчивина, но никога не говорят за това.

Джеймс се страхува за работата си. Всеки път, когато завърши някой материал, се страхува, че няма да получи друга поръчка. Когато получи друга поръчка (винаги получава, но това ни най-малко не го успокоява), се страхува, че няма да спази срока. Когато успее да спази срока, се страхува, че неговият редактор (или редактори — винаги има безлики редактори, които се спотайват в тъмните си кабинетчета в офисите на списанията) няма да хареса материала. Когато му харесат материала, се страхува, че няма да го публикуват. Когато го публикуват, се страхува, че никой няма да го чете или да говори за него и че всичкото му блъскане ще отиде на вятъра. Ако хората заговорят за него (това невинаги става и в тези случаи той се страхува, че не е велик журналист), се страхува, че няма да успее отново да постигне същото.

Джеймс се страхува от Интернет. (Дълбоко в себе си желае той никога да не е бил изобретяван. Плаши го фактът, че допреди десет години не е бил изобретен.) Всеки път, когато изпраща електронно писмо (а напоследък като че ли прекарва все повече време в изпращане на електронни писма и все по-малко в действителна работа, но не е ли така с всички?), се страхува, че то ще стигне до когото не трябва. Когато писмото стигне до когото трябва, се страхува, че ще изпратят отговора не на когото трябва. Джеймс знае, че трябва да изпраща кратки, конкретни съобщения, но когато влезе в Мрежата, му става нещо. Ядосан е и се чувства по-умен (чувства се неудовлетворен. Знае, че е по-интелигентен от повечето хора в Интернет. Иска те да знаят това и се страхува, че няма да го разберат). Убеден е, че шпионите от Интернет го наблюдават. Знае, че номерът на кредитната му карта ще бъде откраднат. (Знае, че някой ден, може би скоро, всички истински книги и списания ще бъдат заменени с Интернет книги и списания. Преструва се, заедно с приятелите си, че това няма да се случи. Че Интернет книгите и списанията просто ще влязат в редиците на вече съществуващите. Но знае, че няма. Знае — това вероятно означава, че ще остане безработен.)

Но най-вече се страхува от съпругата си. Уини. Уини като че ли не се бои от нищо и това го плаши. Когато би трябвало да се страхува — например когато са й поставили невъзможен за спазване срок или не може да накара хората, които интервюира, да й съдействат, или смята, че не получава поръчките, които желае — тя се разлютява. Обажда се на хората и им крещи. Изпраща електронни писма. (Прекарва по-голямата част от времето си на компютъра. Гордее се със своите електронни писма. Те са сбити и умни, за разлика от тези на Джеймс, които са несвързани, злобни и прекалено интроспективни. Уини понякога го обвинява, че пише твърде много.) Тя влиза с маршова стъпка в кабинетите на редакторите си и започва да съска. „Надявам се, не намеквате, че работата ми не е достатъчно добра, казва заплашително тя. Защото вече съм направила зилиард (зилиард е една от любимите й думи) материали за вас и те бяха достатъчно добри. Така че ако не желаете да ми възложите тази поръчка…“ И не довършва. Никога не изрича думите „полова дискриминация“. Всеки се страхува мъничко от Уини, а Джеймс се страхува, че някой ден тя няма да получи поръчката или ще я уволнят.

Но тя винаги получава поръчката. После, на вечерите с каквото бог дал (наричаха ги „нашия салон“), които Уини и Джеймс дават в апартамента си през един вторник (канят други сериозни журналисти и обсъждат политическото значение на всичко — от радиационната защита на клетъчните телефони и известни личности с охрана до онова, което се е случило с журналистите, напуснали истинските списания и отишли в Интернет — „Сега всеки може да бъде писател. Това е проблемът. Какъв е смисълът да бъдеш писател, щом всеки може да стане такъв?“ — казва Джеймс), Уини обикновено повдига темата, върху която пише в момента. Всички са насядали из дневната с чинии „Лимож“ (Уини твърдо вярва, че на гостите трябва да се сервира само в най-добрия порцелан) на скутовете и ядат маруля с обезмаслена заливка, пилешки гърди без кожата и може би малко ориз (никоя от жените в тази група не е добра готвачка или я е грижа особено за храната). Пийват и по малко вино. Никой от познатите им вече не пие концентрати.