Кэндес Бушнелл - 4 блондинки

— Че коя би искала да се омъжи за човек, за когото знае, че ще й изневерява? — каза злобно Джейни. — Трябва да е здравата закъсала.

— Тя е европейка — отвърна той, докато развиваше една пура.

— Господи, Джейни. Не бъди такава традиционалистка. Толкова е скучно.

— И нея ли чукаш в задника? — попита Джейни и започна да сгъва хавлиите.

— Всъщност не. Опитваме се да забременеем…

— … Казвам се Нанси Макнайт и винаги съм искала да стана агент за недвижими имоти…

— … Всички знаят защо ще се ожени за нея — бе казала Алисън.

— И това не е любов. Тя има пари. И положение. Това поне й признавам. Но не разбира ли, че той само я използва? Някой би трябвало да я предупреди. Същинска мъченица. Трябва да е на четиридесет и пет. Омъжвала се е два пъти. Човек би си помислил, че ще е поумняла.

— Той иска именно нея — й отговори Джейни. Странно, не чувстваше почти нищо, а си беше мислила, че е лудо влюбена в него.

— Разбира се — каза Алисън, като си наля последното останало вино на Джейни. — Помисли малко. Колкото и пари, успех или власт да има — искам да кажа, на кого му пука, че оглавява филмова компания или движи с актьори, — единственото, което не би могъл да получи, е достъп до Пето Авеню. Та кой тамошен домсъвет би го допуснал?

— А сега всичките ще го допуснат — добави Джейни.

Представяше си Комсток във фоайето на някоя лъскава кооперация на Пето Авеню — с омачкан костюм, потен, как дава двадесетдоларови бакшиши на портиерите…

— … А вие? — попита преподавателят и кимна към Джейни.

Джейни се сепна.

— Аз съм… Джейни Уилкокс. Моделът — рече тя. — Или поне бях модел. Сега… се опитвам да променя живота си. Затова си помислих, че може би ще е добре да сменя и кариерата си…

— Тук идват много хора, които желаят да изоставят сегашната си кариера, за да се занимават с недвижими имоти. Но какво образование имате? В недвижимите имоти има много математика.

— Ами — отвърна Джейни — имам година и половина в колеж… и мисля, че като дете бях добра по математика.

Всички се засмяха.

— Много добре, Джейни — каза преподавателят, като подръпна мустака си. — Ако имаш нужда от допълнителна помощ, насреща съм.

Боже Господи!

Джейни се прибираше у дома. Беше септември, все още топло и светло. Тя полюшваше чантата с книгите, която Харолд й бе купил от „Гучи“. Опитваше се да направи курса възможно най-приятно за нея, но Джейни знаеше, че в крайна сметка това няма значение. Очакваха я дълги и досадни дни. Но все пак не живееха ли повечето хора така? Болшинството всяка сутрин ставаха и отиваха на работа. Излизаха с обикновени хора и ходеха на кино. Не стъпваха на светски събития, където вечерното облекло бе задължително. Не бяха модели в модни ревюта. Не излизаха с автори на бестселъри, милиардери или едри риби във филмовата индустрия. Имената им никога не се споменаваха в светските рубрики, с добро или лошо, и най-вече нямаха вили в Хамптъните. И все пак оцеляваха.

По дяволите, вероятно дори бяха щастливи.

Тя обаче никога нямаше да бъде щастлива с този начин на живот. Знаеше го, точно както знаеше, че никога няма да довърши сценария. Никога нямаше да отиде в офиса на Комсток, да му хвърли готовия ръкопис на бюрото и да му каже: „Прочети това, задник такъв!“ Като пишеш, описвай собствения си опит, казваха всички. Може сценарият да звучеше тъпо, може тя да бе неудачница, но такъв бе нейният опит. Още помнеше как на шестнадесетгодишна възраст за пръв път дойде в Ню Йорк, за да стане модел. Майка й беше разрешила да хване влака от Спрингфийлд до Ню Йорк заедно с брат си и дори им бе дала пари да преспят една нощ в хотел. Странно, понеже никога нищо не бе направила за Джейни. Нито преди, нито след това. Но този един-единствен път каза „да“ и Джейни и брат й Пийт хванаха влака за Пен Стейшън. Край прозореца се плъзгаха градчета и селца, а пейзажът ставаше все по-кафяв, населен, индустриален и плашещ, но Джейни от пръв поглед се влюби в него. Накрая минаха през един дълъг тунел и пристигнаха в Ню Йорк. Тогава там миришеше на урина. Не беше безопасно. Отседнаха в „Хауърд Джонсън“ на Осмо Авеню и клаксоните, врявата, автомобилите и крясъците цяла нощ не им дадоха да мигнат, но Джейни нямаше нищо против.

На другата сутрин тя хвана първото си такси до агенция „Форд Моделс“, която тогава се намираше на Източна шестдесета улица, в една тясна червена къща. Джейни изкачи стъпалата и отвори вратата. Помещението беше застлано със строг сив мокет, а по стените имаше плакати от корици на списания.