Кэндес Бушнелл - 4 блондинки

— Харесвам те. Искам да те опозная по-добре. Ти искаш ли да ме опознаеш?

Джейни се наведе към него, сложи ръка на рамото му и прошепна:

— Да.

На другия ден в апартамента й пристигна чисто нов велосипед.

Джейни откъсна възторжено картичката. На нея пишеше:

„Скъпа Джейни,

Ако някой се опита да открадне това колело, ще си има работа с мен.

Отново уикендът след Деня на падналите във войните. Тревата и дърветата започваха да добиват наситенозелен цвят, напомняйки на Джейни за всяко лято, което беше прекарала в Хамптъните, и, помисли си щастливо тя, отново щеше да прекарва. Къщичката, която нае, представляваше приспособена постройка за карети на гърба на една викторианска къща в Бриджхамптън, но си беше нейна. Имаше миниатюрна кухня, дневна с вградени шкафове и стъклени чаши от различни сервизи и две тавански спални със стари фотографии, пухени завивки и напълнени с перушина възглавници. Беше очарователно. „Истинска находка“, бе казала брокерката, прибавяйки, че къщичката все още е свободна само защото семейството, дето обикновено я наемали, предишната седмица решили да се разведат и не можели да се разберат кой да я вземе.

— Какъв късмет — казваше си Джейни точно когато клетъчният й телефон звънна.

— Не е ли страхотна? — попита един мъжки глас.

— Страхотна е — изкикоти се Джейни.

После тръгна към обградената с жив плет градинка с ратанови маси и столове, където си представяше как това лято ще дава малки, но важни вечери… Щеше да кани Комсток и Харолд Вейн… по дяволите, дори можеше да покани Редмън. Все пак той беше автор на бестселъри, каквото и да си мислеше за останалата част от неговата особа.

— Казах ти, че ще се случи, нали?

— Да — отвърна щастливо Джейни.

— Казах ти, че ще се случи, и какво се случи?

— Случи се — каза Джейни.

— Кой може да сбъдне мечтите ти?

— О, Комсток! — промълви Джейни.

— Ще се видим по-късно — рече той. — Вкъщи ли ще си бъдеш? Или ще си излязла да ми търсиш заместник?

— Никога — увери го Джейни.

— Чувствам, че те губя — каза той и затвори.

Джейни се усмихна, докато затваряше клетъчния си телефон. Беше мъничък, виолетов и чисто нов, най-малкият модел, който можеше да се намери. Комсток й го беше подарил преди две седмици (той плащаше сметката, която се изпращаше директно и офиса му) заедно с един лаптоп „Макинтош“ и чек за двадесет хиляди долара, с които да плати наема на къщурката.

Всъщност наемът бе петнадесет хиляди, но Джейни реши да запази тази информация за себе си. Все пак петте бона щяха да й трябват за разходи и наем на автомобили. А и Комсток едва ли го бе грижа. Никога не си бе имала работа с по-щедър мъж — не само в парично, но и в духовно и емоционално отношение.

— Влюбена съм — каза тя на Алисън, която бе заклета да мълчи относно самоличността на нейния обожател. Ако медиите надушели връзката им, щели тутакси да ги връхлетят. Вероятно нямало да ги оставят да ходят спокойно по улицата.

— Той не е филмова звезда — отбеляза Алисън. — Не мислиш ли, че преувеличаваш? Поне мъничко?

А по-късно:

— О, Джейни. Как можеш да се влюбиш в Комсток Дибъл? Как можеш да правиш секс с него?

— Това е нещо голямо — предупреди я Джейни. — Може дори да се омъжа за него.

— Но помисли за децата! — каза отчаяно Алисън. — Ами ако приличат на него?

— Не бъди толкова старомодна — скастри я Джейни.

Трябваше обаче да признае, че в началото се бе изненадала от чувствата си към Комсток не по-малко от Алисън. Преди за нищо на света нямаше да й хрумне, че може да се влюби в мъж като Комсток Дибъл (или по-точно в мъж, който изглежда като Комсток Дибъл). Но като се замислеше, й се струваше съвсем просто. Първата вечер, когато излязоха заедно, той я изпрати до апартамента й със своя мерцедес с шофьор, а след това нехайно се самопокани горе за „едно питие преди лягане“. Джейни хареса този старомоден израз, хареса й и как той свенливо я хвана за ръката в асансьора. Беше облечен в сиво палто от нещо като туид, което на влизане в дома й свали и метна на ръката си.

— Да го оставя ли или веднага ще ме изпъдиш? — попита той.

— Че защо бих те пъдила? — отговори Джейни. — Нали току-що влезе?

— Джейни — рече той, хвана я за ръката и я дръпна към голямото огледало с позлатена рамка в мъничката й дневна. — Виж се. Виж и мен. Ти си красавица, Джейни, а аз съм един голям, голям грозник. Цял живот се налага да търпя това… това същество.