Кэндес Бушнелл - 4 блондинки

— Но можеш ли да махнеш всичко останало? — попита Суиш. После остави мострите и я погледна открито. — Знаеш как е, Джейни. Виждала си новите момичета. Ханшовете им са като коктейлни пръчици. Мисля, че Гизел е втори размер. А е метър осемдесет и един.

— Ясно — каза Джейни.

— О, чуй ме, Джейни. — Суиш заобиколи бюрото си, приближи се до нея и улови ръцете й. — Отдавна се познаваме. Ти беше на първото ми ревю. Помниш ли?

Джейни кимна. Ревюто се беше провело в една художествена галерия в Сохо.

— Страхотно беше — рече тя. — И закъсняхме. Накарахме публиката да чака час и половина. Но после направо ги подлудихме.

— Да, откачиха — рече той. — И странното бе, че тогава никой от нас не знаеше какво прави.

Сетне пусна ръцете й, запали цигара и се обърна към големия прозорец, който гледаше към Принс Стрийт. Отвън беше спрял един автобус и от него се изсипваше тумба туристи.

— Знаеш ли, донякъде ми липсват онези дни — рече той. — Всичко беше пред нас. Все едно се забавлявахме в някакъв лунапарк, нали, Джейни? — После загаси цигарата. — Тогава не знаехме колко гадни могат да бъдат хората.

— Така е — отвърна Джейни. — Не знаехме.

— Винаги съм се питал дали е защото времената се променят, или просто остаряваме. Ти знаеш ли?

— Не.

Той започна да размества разни неща по бюрото си. Джейни пристъпи от крак на крак.

— Това не е краят за теб, Джейни — рече Суиш. — За никой от нас не е, докато сам не реши. Но приеми един съвет от мен. На всички момичета го казвам. Иди в Лондон.

— В Лондон ли? — каза изненадано Джейни.

— В Лондон — повтори Суиш и кимна. — Омъжи се.

— Виж, наистина… — започна Джейни.

Суиш вдигна ръка.

— Но не за който и да е. Омъжи се за… англичанин с титла. Нали се сещаш, лорд, дук, маркиз… Двамата с Рупърт ходихме там през октомври и беше фантастично.

Джейни кимна търпеливо.

— Лейди… Джейни — продължи Суиш. — Ще имаш великолепен дом, титла, пари, хрътки… — Телефонът звънна, но той не вдигна. — О, захарче, хрътките са нещо фантастично, нали? Трябва да го направиш. Бих могъл да ти спретна най-фантастичния чеиз. Ще подчиня на него цялата си есенна линия. Чеизът на лейди Джейни. Какво ще кажеш?

— Фантастично — отвърна Джейни. — Но аз не познавам никого в Англия.

— Захарче, не ти трябва да познаваш никого — каза Суиш и се засмя, увлечен по собствената си фантазия. — Красавица като теб? Английските момичета изглеждат ужасно. Няма да имаш конкуренция. Само се покажи в Лондон и за нула време ще започнат да те канят навсякъде.

Джейни се усмихна студено, но не каза нищо. „Защо ли, помисли си тя, хората смятат, че когато си красива, всичко ти се поднася на тепсия? От шестнадесетгодишна възраст насам все ми обещават шибаната награда, задето съм хубава и (по-късно) защото имам големи цици, но къде е тя? Къде е този фантастичен живот, който трябваше да ми донесе моята хубост?“

А сега трябваше да се премести в друга държава?

— Не мисля — отговори тя.

— Можеш да отидеш това лято. Чувам, че през лятото в Лондон е много горещо. Значи в Аскот и така нататък. Ще ти направя шапка.

— Но аз винаги ходя в Хамптъните през лятото — каза Джейни.

— Хамптъните? — възкликна учудено Суиш. — Само не ми казвай, че още си губиш времето там. Захарче, с Хамптъните е свършено.

— Тази година смятам да си наема собствена къща — отвърна Джейни, целуна го по бузата и излезе.

Качи се в асансьора. Наближаваше средата на април. Тя беше дебела. И все още нямаше къща за лятото.

Когато излезе на улицата, удари ядно с ръка стената на сградата.

Нокътят й се счупи болезнено точно под живеца. Тя засмука пръста си. Неколцина туристи се приближиха до нея.

— Вие модел ли сте? — попита единият. Бяха чужденци, може би от Дания.

— Да — отвърна Джейни.

— Имате ли нещо против да се снимаме с вас?

— Хич не ми пука какво ще направите — каза Джейни.

Два дена по-късно срещна Комсток Дибъл.

Първите му думи към нея бяха:

— В училище ми се подиграваха. На теб какво ти сториха?

— Откраднаха ми колелото — отговори Джейни.

Той изпафка едно облаче дим и й протегна ръка, стиснал пурата между зъбите си.

— Комсток Дибъл.

— Човекът, който ще спаси филмите — рече Джейни.

— О, значи си чела този боклук, а?

— Че кой не е? — отвърна Джейни. — Беше на корицата на неделното списание „Таймс“.

Стояха в средата на ВИП-залата в нощен клуб „Флоут“ на премиерата на новия филм на Комсток Дибъл „Часовници“. Вътре беше тъпкано, опушено и шумно. Той премести пурата от единия ъгъл на устата си в другия и каза: