Кэндес Бушнелл - 4 блондинки

Ето това бе проблемът с Редмън. Възгледите му за живота бяха тотално объркани. Една вечер, докато правеше спагети (специалитетите му бяха спагети примавера и пушена сьомга — беше се научил да готви през осемдесетте и оттогава не бе постигнал никакъв напредък), той й каза:

— Знаеш ли, Джейни, аз съм милионер.

Джейни прелистваше едно модно списание.

— Това е хубаво — рече тя.

— По дяволите — изруга Редмън, когато изсипа спагетите в гевгира, на който липсваше едното краче, и те се изсулиха в мивката. — Мисля, че е направо удивително. Колко писатели милионери познаваш?

— Ами — отговори тя, — всъщност познавам доста хора, които са милиардери.

— Да, ама всичките са… бизнесмени — каза той, сякаш намекваше, че бизнесмените стоят по-ниско и от хлебарките.

— Е, и? — рече Джейни.

— На кого му пука колко пари имаш, щом нямаш душа?

На другия ден, докато лежаха на плажа, Редмън отново захвана темата за финансовото си състояние.

— Мисля, че до година и нещо ще имам два милиона долара рече той. — И може би ще се оттегля. С два милиона бих могъл да си купя апартамент за седемстотин и петдесет хиляди в Ню Йорк.

Джейни се мажеше с лосион против слънце, но не можа да се сдържи и изсумтя.

— В Ню Йорк не може да се купи апартамент и за един милион долара — рече тя.

— За какво изобщо говориш? — попита той, докато отваряше една бира.

— Добре де, добре, можеш да си купиш апартамент, но той ще бъде някакъв мижав, само с две спални. И вероятно без портиер.

— Е, и? — рече Редмън и отпи глътка бира. — Какво лошо има в това, по дяволите?

— Нищо — отговори Джейни. — Стига да нямаш против да си беден.

До края на следобеда Редмън отговаряше едносрично на всеки неин опит да завърже разговор. После, когато се върнаха в къщата и започнаха да приготвят начо, той неочаквано затръшна вратата на фурната и каза:

— Не бих казал, че като имаш два милиона долара, си беден.

„Аз пък бих“, помисли си Джейни, но не каза нищо.

— Искам да кажа, Боже Господи, Джейни — продължи Редмън.

— Какъв ти е проблемът, дявол да го вземе? Два милиона долара не са ли ти достатъчно?

— О, Редмън, не в това е проблемът — отвърна тя.

— А в кое е? — попита Редмън, като й подаваше чиния с начо.

— Искам да кажа, не виждам да печелиш много мангизи. Какво точно искаш? Почти не работиш, не се грижиш за съпруг и деца… Дори Хелън Уестакот се грижи за децата си, каквото и да си мислиш за нея…

Джейни постла на скута си миниатюрната хартиена салфетка. Той беше прав. Какво точно искаше? Защо Редмън не й се струваше достатъчно добър? Тя отхапа парче начо и сиренето опари езика й. Очите й се напълниха със сълзи.

— Боже, Джейни! — каза Редмън. — Не исках да те разстроя. Съжалявам, че ти се развиках. Ела тук. Дай да те прегърна.

— Добре съм — отвърна тя и избърса сълзите си. Не искаше Редмън да разбере, че всъщност я натъжава перспективата да прекарва всяко лято до края на живота си в тази колиба.

— Хей — рече той. — Имам една идея. Защо не идем у Уестакотови да пийнем по нещо? Сигурен съм, че още не са си легнали. Едва десет часа е.

— Както кажеш — отговори Джейни.

А бе едва началото на лятото.

Бил и Хелън Уестакот бяха най-добрите приятели на Редмън. Редмън настояваше да се виждат с тях буквално всяка неделя и именно това според Джейни бе причината да се случи каквото се случи. Тя направи всичко по силите си да го избегне, дори отказа да се среща с тях след първата вечеря в дома им. Но без полза. Следващата неделя Редмън просто отиде у тях и я остави в колибата, където й се наложи цяла вечер да бие комари, чудейки се дали все пак идеята да прекара лятото в града е чак толкова лоша. Но в понеделник, когато се върна в града, в апартамента й нямаше климатик и хлебарките бяха завладели кухнята. Тогава реши, че ще е най-лесно да се поддаде.

Бил Уестакот беше именит сценарист, написал пет хитови сценария за последните седем години. За разлика от Редмън той наистина можеше да се нарече богат писател и заедно с жена си и двамата си сина обитаваше петнадесетакрова „ферма“ току до шосе 27. Живееха в Хамптъните от пет години — поредното семейство с деца, зарязало напълно живота в града. Имаха коне и прислуга, а също и басейн и тенис корт, и да се мотае у тях през част от почивните дни почти можеше да спаси лятото. Съществуваше само един проблем — самите Уестакотови.

Бил Уестакот бе нагъл, вечно сърдит и незрял, а Хелън Уестакот… е, за Хелън имаше само една дума: луда.