Кэндес Бушнелл - 4 блондинки

— Вярно ли е? — попита задъхано тя.

— Кое от всичките? — отвърна Джейни и се поизправи на лакти, за да покаже още по-добре великолепното си тяло. — Това, че двамата с Редмън сме заедно?

— Не. За снощи.

— Не казвай нищо на Редмън. И в никакъв случай не споменавай пред него името на Зак — предупреди я Джейни.

Предната вечер Джейни и Редмън бяха спрели в клуб „Двадесет и седем“ на път за Хамптъните. Зак беше там. Той се приближи до Редмън и каза:

— Всяка минута на света се ражда по един мухльо. Нали така казвахте вие, янките?

Редмън го цапардоса и оттогава разправяше на всички, че Зак е влюбен в Джейни, но тя го е напуснала заради него и затова Зак се е разбеснял.

Това бе едно малко недоразумение, което Джейни нямаше никакво намерение да му изяснява.

Джейни бе твърдо решена следващото лято да си наеме къща сама. Това вероятно щеше да й причини известни затруднения, тъй като къщите, в които бе свикнала да отсяда, струваха на обитателите си над сто хиляди долара на сезон. Въпреки това чувстваше, че ще „изглежда“ по-добре независима, дори ако трябва да мине без басейн, градинар, готвач, кола и може би дори съдомиялна машина.

Неудобствата бяха за предпочитане пред преживяното с Редмън и Зак предишното лято. Думите на Зак бяха заседнали в главата й като някаква досадна мелодийка: „Ти си достъпна. За лятото. Стига мъжът да е достатъчно богат.“ Едно бе да излизаш с богати мъже, а съвсем друго хората да те мислят за курва. Някой ден (може би скоро) щеше да направи някой от тези богаташи свой съпруг. Трябваше да е влюбена в него до полуда, но въпреки това нищо нямаше да се получи, ако богаташът чуеше, че бъдещата му жена има репутация на проститутка. Беше разбрала, че макар дълбоко в душата си да смятат всички жени за курви, този род мъже не искат партньорката им да е такава.

Така че някъде през февруари, когато обикновено започваше да мисли за лятото, Джейни пусна слуха.

— Това лято ще си търся къща сама — казваше тя, като отмяташе коси над рамото си и заставаше с издаден настрани и напред ханш пред богатите мъже, на които се натъкваше по ресторанти и купони. — Смятам, че е време да порасна.

Богаташите се засмиваха и подхвърляха коментари като „не пораствай прекалено много“, ала нито един от тях не налапа стръвта. Джейни се надяваше някой да каже, че има къщурка, в която тя може да отседне безплатно, но единственият човек, който и предложи нещо, бе Алисън.

— Можеш да живееш при мен — каза разпалено тя. Току-що бяха пристигнали на вечерята, давана от един европейски моден дизайнер, който се надяваше да възвърне популярността си в Ню Йорк.

— Не е там работата — отвърна Джейни и пристъпи напред, за да могат фотографите да я снимат.

Алисън отстъпи встрани. За щастие се движеше в обществото от достатъчно време, за да знае, че присъствието й на която и да било снимка би я направило неподходяща за публикуване.

— Просто не знам как искам да си прекарам лятото — обясни Джейни. — Може през цялото време да чета книги.

Алисън напълно ненужно си даде вид, че се задавя с коктейла.

— Книги? Ти? Джейни Уилкокс?

— Аз наистина чета книги, Алисън. Може би и ти трябва да опиташ някой път.

Алисън смени тактиката.

— О, разбирам — каза обидено тя. — Защо не ми каза от самото начало, че смяташ да живееш с Алийка Нортън?

— Няма да живея с Алийка — отвърна Джейни.

Алийка Нортън бе красива чернокожа манекенка, която Джейни смяташе за „приятелка“, макар да се виждаха само по няколко пъти годишно на модни ревюта. Алийка, която бе на нейната възраст, пишеше роман и когато хората я питаха с какво се занимава, винаги отвръщаше: „Аз съм писателка “, сякаш бе много глупаво от тяхна страна да си помислят, че би могла да бъде нещо по-малко, например модел. Този подход определено печелеше уважението на мъжете. Джоел Уеб, колекционерът на картини, й бе предоставил за лятото малка къщичка с три спални, за да може да работи на спокойствие. И дори не искаше да прави секс с нея. Вярно, къщичката бе по-скоро барака, но единственото, което Джейни бе научила от лятото си с Редмън, бе, че ако трябва да живееш в колиба, най-добре това да е твоята колиба.

— Алисън — процеди тя, докато се провираше през тълпата. — Не си ли забелязала? Нещо става, когато навлезеш в тридесетте. Хората почват да запомнят издънките ти. Особено мъжете. Важно е да си даваш вид, че правиш нещо, дори да не е така.

— Но Редмън не беше такъв — възрази Алисън.