Кэндес Бушнелл - 4 блондинки

Джейни я погледна. Горката Алисън. Беше хлътнала до уши по Редмън. Познаваше из основи цялото му творчество и си въобразяваше, че дълбоко в себе си той прилича на мъжете, които описваше в книгите си: чувствителен, неразбран и търсещ любовта на една добра жена.

— Редмън живее в някакъв измислен свят — рече Джейни.

— Беше мил с теб. Наистина мил — отговори Алисън.

Джейни се усмихна и отпи глътка мартини.

— Той е неудачник — каза тя.

„Редмъновото лято, кое го трябваше да бъде със Зак, в удивителната къща на Зак, помисли си горчиво Джейни, бе едно от най-лошите, които съм прекарвала от години насам.“

— Е, поне Редмън бе по-добър от Зак, не можеш да не го признаеш — обади се Алисън.

Джейни отпи още една глътка с непроницаемо лице. Зак! Всеки път, когато чуеше името му, й идеше да пищи. Но нямаше защо Алисън да знае това.

— Зак Манърс — рече Джейни. После се усмихна и махна на някого в другия край на залата. — От месеци не съм се сещала за него.

Предното лято, когато Джейни го заряза и тръгна с Редмън, Зак се погрижи да си хване една руска манекенка, чието име никой не можеше да запомни, но която настояваше да чука буквално всеки път, когато биваха на публично място. Джейни се утешаваше, че всички знаят, че руската „манекенка“ всъщност е проститутка. Но нещата се объркаха, когато налетя на Зак, който тъкмо излизаше от тоалетната на един клуб. Беше малко пияна, затова подхвърли злорадо:

— Виждам, че си дошъл с курвата си.

Зак се засмя.

— А-ха — рече той. — Но поне е честна. Признава си каква е. Защо не го направиш и ти?

Джейни пристъпи напред и вдигна ръка да го зашлеви, но залитна и трябваше да се опре на стената. Зак отново се изсмя и запали цигара.

— Защо не вземеш да си създадеш някакъв живот, бебчо? — забеляза той.

От този момент нататък лятото й решително започна да се скапва.

За всичко бе виновен Зак. Двамата с Редмън отидоха на един плажен купон на Флайинг Поинт Роуд и докато вървяха по пясъка, зърнаха Зак да седи на дървените стъпала, които водеха към къщата. За пети път отиваха на купон и се натъкваха на него.

— Това беше — рече Редмън, докато пътуваха към дома. — Няма повече да ходя по купони. Там е пълно със задници като Зак Манърс. С Хамптъните — добави драматично той — е свършено.

След това се закле, че повече няма да излезе от къщи, освен за да отиде до супермаркета, на плажа или у приятелите си на вечеря.

Това можеше да бъде поносимо, ако не беше къщата му.

Дори да се нарече къща бе пресилено. Въпреки че се намираше на по-малко от километър от плажа, нямаше как да се заобиколи фактът, че не е нищо повече от една мръсна колиба. Но най-откаченото в цялата работа бе, че Редмън изобщо не забелязваше това.

— Мисля, че къщата е не по-лоша от всяка друга, която съм наемал в Хамптъните — каза той един следобед, когато Алисън се отби у тях да „побъбрят“. — Определено по нищо не отстъпва ма вилата на Уестакотови, не мислиш ли?

— Т-о-о-олкова е чаровна — лигавеше се Алисън. — Днес е много трудно да се намери старинна къща, която да не е напълно съсипана.

Джейни не разбираше нищо. Колибата едва ли заемаше повече от сто двадесет и няколко квадратни метра (долу-горе площта на главните спални в къщите, където обикновено отсядаше), а покривът сякаш пропадаше. Единият прозорец в спалнята бе счупен и Редмън го бе залепил с парче „Ню Йорк Таймс“ от август 1995-та. Уредите в тясната кухня бяха мръсни (първия път, когато отвори хладилника, Джейни изпищя), а мебелите оскъдни и неудобни — например канапето, едно от онези плоски неща с дървени крака, които сякаш са купени от гаражна разпродажба. Банята бе толкова мъничка, че в нея нямаше място за хавлиите. Когато се връщаха от плажа, ги мятаха да съхнат върху храстите отвън.

— Всъщност, Редмън — обади се Джейни. — Мислех, че можеш да си позволиш нещо повече.

— Повече? — рече Редмън. — Та аз обожавам тази къща. Наемам я от петнадесет години. Тя ми е като дом. Какво й има? — добави възмутено той.

— Да не си луд? — попита Джейни.

— Редмън е просто страхотен — каза Алисън, когато Редмън се върна в къщата. Седяха в мъничкия заден двор около масата за пикник. Единствената градинска мебел, която Редмън се съгласяваше да държи, бяха двата мухлясали, оръфани сгъваеми стола.

— Моля те — отвърна Джейни и закри очите си с ръка. — Не спира да говори как Хамптъните били пълни със задници, а той искал да живее истински живот, с истински хора. Не разбира, че именно тези задници са истинските хора. Постоянно му повтарям, ако не му харесва, да се премести в Дъ Мойн 3.