Фабрис Лардро - Безвремие

Кариера на музикант, дори с помощта на времето, беше следователно абсолютно невъзможна, щях да съм неспособен да свиря пред публика, неспособен да упражнявам моето изкуство, дори в качеството си на имитатор (на фалшификатора не му липсва талант, липсва му гениалност).

Подобни неудобства не съществуваха при литературата. Не се изисква от един писател да се прави на шут, той не пише пред публика, не изнася концерти, може да се затвори в мълчание.

Трудно е да се каже кое ми коства повече усилия: курсовете по английски език или по стенография и машинопис. Неведнъж ми се е приисквало да зарежа всичко, да я пратя да пасе, това недоебано уелско същество, което ми служеше за учителка по езика, тя започваше да ми лази по нервите, тази идиотка, да ме поправя на всеки две минути, да ме моли да внимавам повече, „please Mister Einstine 9 9 „Моля ви, Господин Айнщин“ (англ.) — Б.пр. “, ми казваше непрекъснато, „please, make an effort! 10 10 „Моля ви, направете усилие!“ (англ.) — Б.пр. “. Бях вироглав, блокирах пред изкривената й мутра, перспективата да видя възрижавата й коса и млечнобялото й лице със сенки под очите, изморено от години на преподаване, през които едни и същи думи, едни и същи изрази бяха предъвквани от дислексици, разсеяни ученици и всякакви словесни инвалиди, повярвайте ми, тази перспектива хич не ме очароваше. Следователно напредвах бавно, много бавно.

Що се отнася до писането на машина, qwert yuiop 11 11 Най-използваната за английски език клавиатурна подредба. При създаването й през 1868 г. основната цел на изобретателя на първата практическа пишеща машина Кристофър Шолс (Christopher Sholes) е била да не се оплитат чукчетата на неговите машини — Б.пр. доста ме поозори. Там зависех от друга стара мома, една елзаска, която проявяваше садизъм, поставяйки пластмасов капак върху клавишите, за да ни учи да си служим с тях. Гаднярката стигаше до оргазъм, когато ме гледаше как кълча отчаяно пръсти над проклетата машина!

Залових се с практикуването на езика, но що се отнася до писането на машина, казах „край“, стига детинщини, консерваторията за органисти можеше да почака, щях да се оправя сам, да се възползвам от скромната си практика с компютъра, за да прилаская машината.

Повярвайте ми, показа се капризна! Лентата се вадеше, клавишът на буквата V се заклещваше, хартията, която не бях поставил добре, се разместваше и текстът излизаше силно разкривен. Ах, текстът! Всичките тези думи, тази словесна лавина, която покриваше страници и страници, без никаква картинка, разбира се, суров материал! Мнозина от вас ще ме сметнат за непочтен, антипатичен, вероятно ще разобличат слабите ми места и ще добавят и запас от мизантропия, защо пък не. Но ви моля да приветствате моята смелост, упоритостта ми в това начинание по преписване, тези стотици страници на английски език, чийто край не се виждаше. Прекарах часове, цели уикенди пред малката Ъндъруд ! Тя ме разпалваше, уличницата, излизаха ми пришки, кървава пот течеше от мен като от каторжник. Ах, ако става дума да се влезе в текста, може да се каже, че добре влязох в него! Потопих се, изчезна ми коремчето, забравях пиците, които изстиваха в картонената кутия, бях потънал във възпроизводителна истерия, в ретролитературно клониране, напредвах в лексикалната джунгла, там, където съвременният читател не се осмелява вече да пристъпи!

Изпитах безгранична радост, когато, след много седмици на усърдна работа, на бюрото ми се озова правоъгълен предмет от около хиляда страници, бял на цвят, чиято корица носеше следното заглавие:

Придържал съм се към текста до последната запетая, имайте ми доверие, той започваше със същите думи: Stately, plump Buck Mulligan came from the stairhead, bearing a bowl of lather on which a mirror and a razor lay crossed 12 12 Бък Мълиган, внушителен и възпълен, се появи в дъното на стълбата с легенче пяна за бръснене, върху което лежаха на кръст огледало и бръснач. — Б.пр. . Наистина харесвам това изречение, то ме успокоява… Удоволствието, което е доставило на хиляди читатели ме възнаграждава извънмерно!

Върнах се възможно най-бързо в миналото. Преди да започна да изпълнявам литературния си план, реших да си дам малко време и да уважа срещата ми с Нора Джойс, или по-скоро Нора Барнакъл. Тя е там, в уречения час, на ъгъла на Мериън Скуеър, още по-красива. Не казва нито дума. Пристъпва към мен. Хваща ме под ръка. Повежда ме. Ние вървим покрай елегантни, макар и малко еднообразни фасади, всичките неизменно биещи към цвят на тухла, които ограждат площада, и поемаме в посока, която би трябвало да е изток. Леко забавям, когато минаваме пред номер 12, сграда като другите с високи правоъгълни прозорци, балкон от ковано желязо, бяла врата с две колони отстрани, помпозни и смешни. Няколко месеца по-късно ще проникна в тази къща, ще се изкача по стълбите в добра компания и ще открия просторни и дълбоки помещения, които обгръщат своите посетители. Но не казвам за това нищо на Нора, равнявам крачките си с нейните и гледам как ханшът й се поклаща под полата, както много добре бе забелязал Джойс. Нора нарушава мълчанието едва когато стигаме до края на площада. „Виждате ли: в крайна сметка мога да се разхождам с вас, без да рискувам да попадна под колелата на файтон…“ Тя отново пуска своята широка, дяволита усмивка, тъкмо започвам да свиквам с погледа й, с този мъжки начин да се вглежда в събеседника си. „Продължаваме ли, господин Блум?“, ме пита тя. „Вие кажете посоката…“ Предпочитам да се отдалеча от центъра на града, да продължа на изток, както е направил Джойс (щял е да направи). Мейкън Стрийт, Пиърс Стрийт, Рингсенд Роуд, минаваме над един канал, прекосяваме все по-малко лъскави квартали. Нора ме следва спокойно, доверчиво, поема с мен по тесните улички. При мисълта, че направлявам тялото й, че водя силуета й в посоката на моя избор, съзнавайки, че краката й, ханшът й се подчиняват на моята воля, всичко това ме превъзбужда, усещам нещо да напира под кожата ми, пенисът ми е издут, разширен, неприличен мях, препълнен със сперма, който ни повлича и цепи нощта като еректилен водач. Нора изглежда непринудена, тя поддържа разговора без да забелязва моето смущение. „Говорете ми за вашия роман“ ме моли тя. „Дълга история, отговарям разсеяно, малко сложна…“ „Още нещо, от което да си докараш мигрена, нали така? Трудно ми е да чета, признавам си.“ (След малко.) „Надявам се, че това не ви обижда…“ Отговарям, че не, разбира се, в момента съм далеч от всякаква мисъл за литература. „Освен това, честно казано, се питаме дали мъжете ги е грижа какво четем… Като знаем какво ги интересува…“ Тя ми разказва какво й се е случило същия ден в хотела, в който работи — ухажванията на някой си Господин Холохан. „Ако бяхте видели физиономията му, отвратителния начин по който ме гледаше… Знаете ли, че един ден извади от джоба си презерватив, този мръсник, сякаш ми представяше визитната си картичка! Веднага повиках шефката ми!…“ Тя прави пауза. „Виждате ли: не можем да кажем, че книгите са приоритет за такива хора…“ Сега се намираме в квартала Рингсенд; различавам парк, в който влизаме. Да намерим тъмно място, където да се сгушим един в друг. Тя взема инициативата да ме целуне, прокарва ръка около врата ми, притиска се до мен, озоваваме се на земята, какво значение има града, минувачите, на кой му пука за гласовете, Дъблин е полов орган, Лифи, която тече на триста метра от нас, е яйчникова артерия, възпроизводителна река, която влачи корабите си със сперма, светът се пречупва и пренарежда около члена, вкаран в една уста, Нора се е смъкнала надолу, тя навлажнява нощта, нощ от плът, нежна нощ, Айнщин се е гмурнал, потапя се, гали разпилените коси, които обгръщат половия му орган, бавно, бавно, нека минутите да текат, после на свой ред се свлича, промъква се под завесата от плат, сърцата им се допират, туптят в синхрон, той си пробива път през цяла една галактика, връща се назад във времето.