Фабрис Лардро - Безвремие

Кракът ми, съприкосновението на крака ми с тялото й, единственият елемент, който може да обясни падането, фаталното привличане, което я поваля на земята.

— Ама къде гледате!

Наведох се и видях една много красива жена, просната на тротоара. Нора Барнакъл. Нисичкият Айнщин остава вцепенен.

— Хей! На вас говоря! Още дълго ли ще ме съзерцавате така? Поне ми помогнете!

Гледаше ме право в очите, втренчено, не знаех къде да се дяна. Подадох й ръка и я изправих.

— Бихте ли събрали вещите ми? — ме помоли тя, докато тупаше дрехите си с опакото на ръката си. Клекнах, вдигнах една малка черна шапчица, почти прозрачна, възхитителен малък предмет, ухаещ на парфюм, и дамска чантичка, чието съдържание се разпръсна на платното, щом я хванах за дръжката. Каручка, теглена от кон, едва не ни отнесе и зави рязко, като изхвърли пътьом едно недобре закрепено буре. От превозното средство бликна миризлива течност с цвят на кехлибар, която изцапа официалното ми облекло, Айнщин приемаше Светото ирландско миропомазване, пенливо и подправено с хмел!

— Вие сте шампион! Истински цирков феномен!

Докато се навеждах отново, за да събера вещите й, забелязах младежа с моряшката фуражка, който сменяше посоката, поемаше надясно и тръгваше спокойно по Графтън Стрийт, голямата търговска артерия, която го отклоняваше завинаги от Нора. Гледах го как изчезва, излиза от сцената.

— Ще ми ги върнете ли, или ще ги запазите за спомен? Гласът й беше плътен, звучен и произнасяше отчетливо всяка една от думите й, като им придаваше голяма чувственост. Господи, колко беше красива! Загоряла кожа, бликаща от жизненост, устни, създадени, за да целуват! При удара косите й се бяха разпилели, прословутите яркочервени коси, споменавани от историците, които придаваха завършен вид на картината.

— Ням ли сте, или съвсем пиян? Знаете ли, обикновено когато човек се обръща към жена, се опитва да не я запрати в калта и поне малко да си поприказва с нея… А вижте пък сега, каза тя, оглеждайки дрехите си, цялата съм оцапана, чорапите ми са пуснали бримки… Щом не говорите, поне носете това и ме придружете до края на улицата: работя на триста метра оттук, в един малък хотел на Лейнстър Стрийт. Там имам винаги дрехи за преобличане. Хайде… елате.

Тръгнахме обратно по Насау Стрийт, вървяхме покрай оградата на Тринити Колидж. Въздухът беше мек, благ; беше почти успокоително да кръстосваш града с нея — жена с пъргава походка, изпълнена с увереност, която беше покорила Дъблин. Усещаше се, че си е у дома тук, по тези улици, тротоари, тези тухлени сгради, огряни от пролетното слънце, което успяваше дори да открои няколкото цвята по тях (казах ясно „няколко“, да не преувеличаваме). Сега пред мен се разкриваше перспективата на Клеър Стрийт, където е живял някой си Самюъл Бекет, но това е друга история, ще видим после, ще видим после. Тя вървеше с високо вдигната глава и полюшваше ръце, изразяваше се енергично, с мощни словесни изблици, които ми беше трудно да разшифровам. Английският никога не е бил силата ми, разбирате ли: в своето благоговение към Айнщайн Мама беше дала предимство на германската култура за сметка на всяка друга, презираща идиома на Чърчил, който смяташе, че е бил продаден на безценица на чичо Сам. Следователно отговарях едносрично, придавайки завършен вид на образа си на безобиден кретен, какъвто изглеждах още от първия миг в очите на това блестящо създание. Твърдях, че съм френски турист, дошъл за няколко седмици в Ирландия. „О! Франция, отговори тя, така ми се иска да се кача на кораб за Европа… Да мина през Париж, а после да сляза към Швейцария, Италия… Уили винаги говореше за континента, но не бе в състояние да ме заведе там…“ „Уили?“ — попитах аз. „Срещнах го на моста на Галуей преди година… За щастие беше малко по-сръчен от вас, иначе щеше да ме хвърли с дрехите в Кориб! Учудващо е за един французин да се държи така непохватно с жените…“

Вече пристигахме в околностите на Финс Хотел . Малко по-далеч се виждаха градините на Мериън Скуеър, силуетите на дърветата, чийто зелен цвят изглеждаше изкуствен, сякаш набързо оцветен на кинолентата на стар филм и стоеше величествено заобиколен от тухлен свят. „Ще почакате ли малко да се преоблека?“ Бяхме пред двуетажна или триетажна сграда, по-скоро тясна, долепена до парка на Тринити Колидж. Тя се втурна във фоайето, но се върна почти веднага отново при мен. „Не ми казахте името си, Господин Непохватко?“ „Леополд, отговорих, Леополд Блум…“ „До след малко, Леополд!“ Ето че тръгна, вероятно към малката си стая, разположена на тавана, с изглед към Тринити. Сеансът на събличане, на който се отдаваше в този момент, сладострастното тяло, което излагаше на тишината в мансардата, всичко това ме караше да се обливам в студена пот; ходех напред-назад по тротоара, нескопосано облечен като сводник, който чака своята проститутка, странен тип, напрегнат, тръпнещ, питащ се дали минувачите забелязват ерекцията, която бясно напира под твърде тесния панталон. Казвах си, че тя никога няма да слезе, тя вероятно те наблюдава тайно и чака търпеливо да си тръгнеш. Но не, ето че се връща, още по-красива отпреди, с дяволито изражение на устните. Носи вестник под мишница. Добре, Алберт, не мечтай! Не започвай да се палиш безсмислено! Най-налудничавите и най-дръзки мисли се блъскаха като обезумели частици в стените на мозъчната ми кора, тя просто се върна, за да ти благодари (за какво ли впрочем?), тя просто ще се ръкува с теб и ще продължи да следва своя живот, който ти вече достатъчно смути. Ето че отваря вестника — Морнинг Лидър — и ми го подава. „Видяхте ли какво се е случило вчера в Антверп? Спиртна лампа избухнала във фризьорски салон и обезобразила две млади жени! Какъв ужас! Още по-опасно, отколкото да се разхождаш по Насау Стрийт…“ И без никакъв преход попита: „Не ми казахте какво правите в Дъблин?“ „О, подготвям нещо като роман“, отвърнах аз. „Виж ти. Интелектуалец! (Мълчание). Още дълго ли ще останете тук?“ „Не знам още…“ „Ако ми обещаете да не ме бутате под трамвая, може да опитаме да се видим отново? Как мислите?“