Фабрис Лардро - Безвремие

Да се огранича до личния живот? Да се върна назад в живота си? Бих могъл да присъствам на моето зачеване, да вляза в тази хотелска стая, този гнусен брачен апартамент в луксозния хотел, където оня вдигнал краката на мама, щях да се мушна под леглото, за да спипам другия боклук, да му хвърля един заслужен як пердах. Но има ли смисъл? Мама би защитила своя красавец, тя желаеше този миг на наслада, каквито и да са последиците от него. А освен това, ако прекратя сцената, разделя любовниците, coitum interruptus , край с малката ми особа, сбогом, живот! И понеже държах на него, защо да не присъствам на появата ми на бял свят?

Неприлична идея. Не ми е по вкуса, както на моите съвременници, да прониквам в бездната с видеокамера, да снимам раждането — излизане от матката рано сутринта, между четири стени, облицовани с плочки. Не, и така имах достатъчно неща за разказване на психоаналитиците, трябваше да се оставя да си живея спокойно, да оставя Алберт Айнщин да влезе, хопхопхоп, малко завъртане и после пристига, докато разплодникът Леополд Айнщин офейкваше, стягаше си жалките куфари, оставяше няколко банкноти върху лепкавата мушама и се изнизваше към летището, докато автентичният Алберт, гениален физик, се сбогуваше с живота в една клиника в Принстън, в Щатите, в един часа и петнадесет минути през нощта вследствие на спукана аорта.

Майчиното влияние задължава, дълго време човешкият гений ме очароваше и не мога да му устоя, нали разбирате. „Не изпадай никога в посредственост, казваше често Мама, не се оставяй никога тя да те победи!“ (тя развиваше това почти мазохистично заслепение, с което народът гледа на интелектуалците, учените и други буржоазни елементи). И така бях намерил целта на моите пътешествия: да наблюдавам тези редки птици, наречени „гении“ — да говоря за „наблюдение“ не е може би идеалният термин, но какво пък всъщност. Да започна с кратко посещение при великия физик? Да отида в Берн през 1905 г., за да присъствам на раждането на относителността? Разбира се, доста изкусително, но майчината фигура витаеше прекалено над Айнщайн, да ви обърна внимание, и какъв беше смисълът да бягам, за да се върна в началното квадратче, да се прибера в нейната матка? Не, благодаря, Айнщин не е кандидат.

За да бъда честен, моето „автентично“ призвание беше твърде далеч от заплетените формули, които отрупваха бюрото ми. Литература. Тази дума говори ли ти нещо, Мамо? Ли-те-ра-ту-ра. Не бих искал да вгорчавам радостта ти, да съживявам старите семейни караници, ненене, това не е в мой стил, но тази идея все пак беше важна за мен. О, разбира се, представям си вашите мимики, преситени и презадоволени въздишки: известна ни е вашата амбиция, господин Айнщин, пубертетски порив, егоцентричен бълвоч, който само заема място по бюрата на издателите, има хиляди като вас, които потропват с крак пред парижките печатници, не сте много оригинален, чупката, Растиняк, марш! Това не ми пречеше да вярвам в литературата. В продължение на няколко години, без Мама да знае, която си мислеше, че съм потънал в изчисления, се отдадох на графомания, пожертвах цели уикенди, за да боравя със Словото. Опитите ми, трябва да призная, никак не бяха плодотворни: тези провали могат ли да обяснят почти пълното отсъствие на скрупули, което показах по време на моите пътувания? Иди, че разбери… Не се стремя да спечеля снизхождението ви, във всеки случай, това не е в мой стил.

Щом настъпи мигът за избор, веднага се открои една фигура. Той. Джеймс. Джеймс Джойс. Изобретателят на модерната литература. Творчество катаклизъм, като това на Айнщайн, работа, която разграничаваше едно „преди“ и едно „след“ и която просваше всички на земята! Информация, детайли? Никога ли не сте чували за него? И Мама не е чувала, успокойте се, тя се кълнеше само в германците, в краен случай в австрийците, швейцарците като последна надежда (които тя очевидно не беше чела). Джойс се продава по-слабо от Библията и трябва да признаем, че се оказва по-труден за четене, отколкото госпожа Агата Кристи, което само по себе си не е гаранция, признавам. Дължа ви значи няколко сведения.

Джеймс Джойс (1882-1941) е автор на една книга, която промени представата за литература и се развива в Дъблин, говоря за Одисей . За да не позволя на страстта да ме води, ще възпроизведа думите на един известен колега, Владимир Набоков, който прекрасно е представил тази книга в своите лекции по Литература. Твой ред е, Владимир… Одисей е дебела книга, съдържаща над двеста и шейсет хиляди думи; една богата книга, чийто речник възлиза на около трийсет хиляди думи. (…) Той (Одисей) описва един-единствен ден, 16 юни 1904 г., един четвъртък, един-единствен ден в живота на определен брой герои, чиито пътища се преплитат или разделят, които се придвижват пеша или на кон, говорят, мечтаят, пият и преминават през известен брой психологически и философски премеждия, незначителни или съществени, през този единствен ден и в първите часове на следващата сутрин. Защо Джойс избира точно този ден? Защото в този ден Джойс се запознава с бъдещата си жена, Нора Барнакъл. Владимир преценява, че този детайл е незначителен: ще се убедите, че той наистина е от значение, но ще видим после, ще видим после. Какъв е сюжетът на Одисей ? Блум — фамилното име на главния герой — и съдбата . На сто процента съм съгласен с теб, Владимир, няма какво да се каже.