Фабрис Лардро: Безвремие

Казах да, без да мисля, тя ми определи среща на 14-и на ъгъла на Мериън Скуеър, на две крачки оттук, пред къщата на сър Уилям Уайлд. После потъва отново във фоайето, изчезва. Среща с Нора Барнакъл! Това изречение като мозъчен копи-пейст се въртя в съзнанието ми доста дълго. Малко по-късно, седнал на пейка в Мериън Скуеър, си поставих за задача да разбера.

Това бяха само мечти (холестеролът предизвикваше халюцинации).

Тя се подиграваше с мен, подготвяше гаден номер.

Определяше ми тази среща в знак на приятелство.

Беше късогледа, беше заблудена от някакъв измамен чар.

Черният ми костюм скриваше коремчето ми, оформяше мускулатура на жребец и озаряваше лицето ми, чиято плешивост беше скрита под бомбето.

Моето мълчание ми придаваше тайнствен и непроницаем вид, към който се добавяше екзотично звучащият ми континентален акцент.

Трябва да съм останал известно време на пейката; бях на седмото небе; надървях се спокойно. Край мен витаеха еротични образи, силфиди, субретки и тайландки масажистки изскачаха от храстите, подскачаха на клоните на дърветата. С налудничаво усърдие, с необяснимата лудост на моята превъзбуда, организирах върху моравата куклен театър, в който всички жени се казваха Нора и приемаха, какво говоря, изискваха да ги ухажвам! Моментно прегрешение. Нека ми бъде простено.

Виденията постепенно избледняха, димната завеса, която ме обграждаше, се разпръсна и ми дойде на гости госпожа Вина. Даваш ли си сметка какво направи, Алберт! Развали семейството, размирник на времето! О, тя винаги намира точните думи, тази доблестна Дама, тя разпалва огньовете на ада, пече ви на шиша на вечността. Този път няма да се поддадете! Да, ама не, още веднъж, миличкият ми Алберт! Ставаш, напускаш парка, където твоето либидо се бе сгушило порочно; ето те пред Финс Хотел , готов да разкрие тайната на Дулцинеята, това е грешка, недоразумение, аз не съм човекът, за когото ме мислите, хиляди извинения! Но ти не спираш. Намираш, че ставаш смешен. Изкачваш се по Насау Стрийт и поемаш по Графтън Стрийт: с малко късмет ще срещнеш Джойс. „Току-що се размина с жената на живота ти, ще му обясниш, но аз още мога да оправя нещата, следвай ме, Джеймс, сигурен съм, че тя ще ти хареса…“ Тълпата е станала по-гъста, децибелите на шума са се увеличили, чувстваш, че минувачите са безразлични и все пак готови да се нахвърлят върху теб, сякаш знаеха какво бе сторил преди малко, ирландската им душа, досущ келтската им гордост, е накърнена при мисълта, че някакъв си сополанко като теб е дошъл да разсипе един герой. Ти се взираш, оглеждаш се около теб, забелязваш само витрините на магазините, чиито сенници са спуснати, за да предпазят нежната кожа от капризното слънце. В мъгливата далечина ти различаваш плющящо американско знаме като призив за емиграция. Лица, множество лица, но нито една позната физиономия. Вървиш по пътя си. Дървета… Ето те на ъгъла на Сейнт Стивънс Грийн. Влизаш през северния вход и вървиш покрай езерото. Нащрек си: може би бъдещият гений е на брега и си кове друга съдба с някоя разхождаща се дама. Не го откриваш, започва да ти писва. След всичко това… Но продължаваш напред, госпожа Вина те хваща за ръката и те извежда извън парка. Пусни ме, чу ли, остави ме на мира! Тя ти досажда, но ти успяваш да се отскубнеш от нейното влияние. Вървиш, малко наслуки, спускаш се на юг. Наляга те умора, а новите ти обувки, прекалено големи, са ти направили пришки; ходиш странно, кожата на чепиците ти скърца, простенваш на всяка крачка. Бъдещ мъченик.

Ти пое напосоки, зави наляво, надясно, загуби се, върна се в изходната си точка, имаше ужасен и съсипан вид. На ъгъла на една малка уличка ти се прииска да спреш в една кръчма, Райънс , но си спомни, че нямаш пукната пара в себе си. Няма как да пийнеш нещо. Облегна се на витрината на заведението, за да си починеш. Плъзна поглед по мръсната тухлена стена на една сграда и вдигна очи към табелка, на която пишеше: „Камдън Роу“; запита се как си могъл да стигнеш дотук… Вонеше на бира, редките ти коси бяха залепнали от потта, подгъвът на панталона ти, ухаещ на портър 5 5 Става дума за известната ирландска бира „портър“, която била кръстена на портиерите и хамалите в Лондон, които основно я пиели — Б.пр. , се беше разшил и висеше. За да прогониш умората, ти събу обувките си и дълго масажира краката си, през чиито скъсани чорапи се виждаха пръстите.

Сигурно си изглеждал доста зле, защото при вида ти един човек те погледна състрадателно и те взе със себе си. „Елате с мен, елате, ще видите…“ Кварталът не беше лъскав. На шосето се виждаше скупчена тълпа. Главите бяха благоговейно обърнати към двуетажна сграда, чисто нова, на чийто вход стоеше група много елегантни мъже и жени. Единият от тях държеше лист в ръка и изглежда произнасяше реч. „Това е Лордът Лейтенант“ ти обърна внимание твоя спътник, който също ти натрапваше някаква своя дълга реч, от която ти разбираше само откъслечни думи. Схващаше само думите „протестанти“, „откриване“ и „приют“ (или „болница“). Направиха ти знак да минеш напред. Опита да се измъкнеш, но твоят доблестен самарянин те хвана за ръка и те поведе към естрадата, където се бяха настанили официалните лица. „Елате, елате, ще ви представя на Доктор Пикок…“ Колко гордо беше говедото! То сияеше от християнска радост, или по-скоро протестантска, и те водеше на два метра от прословутия Лорд Лейтенант, на когото бяха връчили сребърни ключове. Ето, болницата беше открита! Обзе те страх, когато отекнаха думите „rest for the dying“6 6 Дом за умиращи — Б.пр. . Нямаше нужда да си двуезичен, за да разбереш ситуацията! Трябваше да се разкараш, екзалтираният човек те беше взел за някакъв просяк, неизлечимо болен или кой знае какъв окаяник! Очевидно разчиташе на теб, за да постави началото на своята медицина, отнасяща се до края на живота, на своеобразната си морга под открито небе! Тази вечер щеше да спиш в този хотел от отвъдното, където старците идват да храчат, пърдят, повръщат, хриптят и после да се споминат. Ужас! Видя се затворник в този тухлен ад. С последен порив на енергия се отскубна от доброжелателното покровителство на твоя спътник, разцепи тълпата и офейка. Вече си на другия край на улицата… Беше загубил бомбето си в битката, но беше невредим. Нима умората от твоите пътешествия във времето беше толкова силна? До такава степен изписана на лицето ти? Полази те тръпка на притеснение. Напусна квартала и се върна в центъра на града. Бреговете на Лифи, където повяваше ободрителен бриз, ти вдъхнаха спокойствие. Ще продължиш ли изследванията си? Ще отидеш ли на улица Шелбърн Роуд, номер 60, където Джойс притежаваше стая? Ще му кажеш ли открай докрай какви глупости си насвършил? Какъв е смисълът? По-добре беше да се прибереш. Ти наистина беше изтощен, не искаше да рискуваш да прекараш нощта навън.