Фабрис Лардро - Безвремие

He ми направиха никаква забележка, когато се върнах на работа в понеделник сутринта, но имах мъчителното усещане, че колегите ми знаят всичко, че лудориите от дъблинското ми пътуване, отвратителните ми посегателства над Историята бяха изписани с флуоресцентни букви на лицето ми, издълбани на виновното ми чело. КАЗВАМ СЕ АЛБЕРТ АЙНЩИН И ОТИДОХ В ДЪБЛИН ПРЕЗ 1904 г., КЪДЕТО СЕ НАМЕСИХ В ЖИВОТА НА ПИСАТЕЛЯ ДЖЕЙМС ДЖОЙС. Но историята следваше своя спокоен ход, тухлата на Джойс в началото на тази 2004 г. стоеше величествено във всички книжарници във Франция и Навара, фигурираше на първа позиция в дебелите учебници по модерна литература. Отсъствието на Нора в живота на автора не беше накърнило творческата му воля — като помисли човек, какво е една жена. Шедьовърът все така започваше с прословутото изречение: „Бък Мълиган, внушителен и възпълен, се появи в дъното на стълбата с легенче пяна за бръснене, върху което лежаха на кръст огледало и бръснач.“ 7 7 Джеймс Джойс, „Одисей“, София, Фама, 2004, превод от английски Иглика Василева, стр. 7. — Б.пр. . Внушителен и възпълен, тези думи са тъкмо като за Айнщин! Първата страница напълно съвпадаше, включително латинската реплика на героя, Introibo ad altare Dei 8 8 „Ще вляза в олтара Божи“ или „Ще пристъпя към Божия олтар“ (лат.). Преводът в българското издание е: „И ще се приближа до Божия жертвеник“ — начало на литургия, която се отслужва на латински. Джеймс Джойс, „Одисей“, София, Фама, 2004, превод от английски Иглика Василева, стр. 7. — Б.пр. , а после?… Все същата ли беше книгата? А Историята — все така неизменна? Не съвсем, ако искам да съм честен. Одисей съдържаше много варианти, които се чувствам длъжен да изложа на читателя именно тук:

Книгата беше орязана с 60 000 думи.

Тя вече не свършваше с монолога на Моли, съпругата на Леополд Блум; тези седемдесет страници без пунктуация, за които съветвам любителите на криминални романи да размърдат дребните си, съвсем закърнели сиви клетки, да погълнат запаси от фосфор и да следват добре стрелките, тези седемдесет страници, казвах, вече не принадлежаха на жена, а се връщаха по потока на мисълта на друг персонаж от книгата, Стивън Дедалус. Нора, вдъхновила персонажа на Моли според някои, беше изчезнала. Това изчезване, свързано с някаква неслучила се среща, имаше очевидно друго, много по-голямо отражение върху историята.

Одисей се случваше на 13 август 1903 г. (а не на 16 юни 1904 г.). На какво се дължи изборът на тази дата? За пореден път давам думата на моя събрат Набоков… Защото в този ден умира майката на Джеймс Джойс (от рак на черния дроб).

Нищо и половина, нали? Очевидно събитията описани през този ден, за които Джойс си беше послужил с изданието на Ивнинг Телеграф , не бяха същите. Одисеята от 13 август 1903 г. споменаваше за злополука в мина, в Килни; в разговорите си героите разказваха за циклон, спуснал се предишната вечер в Ямайка, за изригване на Везувий, за антисемитски бунтове в Русия — бунтове, които особено засягаха Леополд Блум и предизвикваха неговия прекрасен вътрешен монолог, разположен посред творбата. Изникваха необичайни персонажи, като немския търговски пътник, „елегантен, мускулест мъж, работещ за голяма фирма“, който напада в църквата Сейнт Ендрю техническия ръководител на бояджийска фирма, извършваща ремонт. Много събития си размениха местата; срещите на героите, синхронизирането на действията им се навързваше другояче (пристигането на кораба Сити ъв Хамбург в пристанището на Дъблин, играеше голяма роля).

Катастрофа? Непростим ужас? Не изпитах нищо такова, за да бъда честен, просто констатирах. Не се върнах на мястото или поне не го направих по времето на моето злодеяние, за да поправя нещата. Купих си пишеща машина Ъндъруд (модел от 1903 г.) и се записах на курс по машинопис. Защо взех такива решения, ще се запита внимателният читател, който, не се съмнявам, е добронамерен.

В Завръщане в бъдещето главният герой Марти има невероятна възможност: озовава се на сцена на мюзикхол през 1952 г. и свири рок парчета, въпреки че тази музика все още не съществува! Зад кулисите един смаян музикант вика един продуцент, за да му съобщи, че се е появил нов стил, съвършено нов революционен жанр. Пълен анахронизъм, тотално преобръщане. Марти държи в ръцете си златна мина, възможността да стане голямо име в музиката. А какво прави той? Този глупак от северноамерикански произход, вероятно това е обяснението, иска да възстанови пространствено-времевия континуум, за да спаси семейството си. Винаги съм изпитвал някакво изострено до крайност привличане към този епизод, гледах на него като на огромно пропиляване, виждах се на мястото на героя, с китара в ръка, как се превръщам в идола на века, засенчвам Бийтълс, Пресли, Ролинг Стоунс! Но, разбирате ли, не музиката е моята сила, никога не съм успявал да изтръгна и една нота от какъвто и да било инструмент. Мама, която копираше образованието ми според вкусовете на Айнщайн (той беше физик и ти ще бъдеш физик, той говореше немски, немски ще говориш и ти), ме беше записала на уроци по цигулка. Болезнено изпитание. От осемгодишна възраст трябваше да поема това бреме. Упражненията, които методично изпълнявах вкъщи, нали съм послушно дете, зависимо от майчиното лоно, ми причиняваха жестоки пришки, а ужасните звуци предизвикваха оплакванията на нашите съседи, най-вече на един от нашите съседи, господин Берие. Ах, господин Берие, стига само да спомена вашето име, да произнеса тихо двете срички, които обозначаваха един хилав силует, и всички призраци от моето детство се появяват, но успокойте се, ще бъда въздържан колкото Д. Д. Селинджър по този въпрос, без излияния. Впрочем вече казах: никакви семейни спомени или само най-необходимото. За да не ви оставя неудовлетворени, мога да ви кажа, че господин Берие миеше чинии в една голяма бирария, където работеше нощна смяна; прибираше се към осем часа сутринта и след като си вземеше вана, чувах търкането на тялото му във ваната, си приготвяше кафе и после си лягаше. Тогава беше осем часа и четиридесет и пет минути, точният час, в който Мама идваше при мен, за да провери как си свиря упражненията, защото държеше единственият й син, Алберт Айнщин, да се научи от най-ранна възраст да полага усилия и да бъде точен, според нея това беше отличителна черта на гениите. Бедни господин Берие, повярвайте ми, тези гами бяха толкова мъчителни за моята крехка възраст, колкото за вашите нерви: ако зависеше само от мен, отдавна щях да изхвърля през прозореца партитурите, стойката и инструмента, но да ви напомня — свиренето на цигулка беше синовно обещание, а Мама имаше само мен. Какво друго можех да сторя? Сигурен съм, че днес, където и да сте, ме разбирате.