Фабрис Лардро - Безвремие

— Говорехте за син?… Кой по-точно?

— Вашият…

— Дявол да го вземе! Пил съм, но още си спомням, че имам деца! Кой идвате да видите? Чарли? Станислас? Джеймс?

— Дддджжжжеймс…

— Дже-дже-Джеймс? — подхваща великанът, като явно заеква. Още един ирландски студент… Доста сте стар да се мъкнете по библиотеките! Сигурно ви трябва специално разрешение? (Той прави пауза и гледа настойчиво Айнщин.) По-добре опитайте моргата.

— …

— Дейви Бърн , една кръчма на Дюк Стрийт. Излезе със Станислас преди няма и десет минути. Може би сте се разминали с тях…

Как приключва разговорът?

Разбира се, върнах се обратно. Ситен леден дъжд притискаше града. По пътя, на ъгъла на Бъркли Роуд и Екълс Стрийт, забелязах Матер Хоспитал и каменната й фасада, потъмняла, скръбна като катедрала. В тази страна болниците са сиви като църквите (или може би е обратното?), поставят на покривите им кръстове и така заприличват на огромни гробници, на леглото, в краката на болните стои надгробен надпис: тук почива Пади Смит, три-деца-един-тумор, две-секунди-и-последно-причастие, ковчег-с-формата-на-гондола. Ефикасна медицина, нали? Сигурно има подземие, което да свързва църкви и болници. Да потърсим бързо.

Тери Кели. Това име говори ли ви нещо? Чистокръвен ирландец, разбира се, но също и най-вече заемодател срещу залог. Открих съществуването му в „Компенсации“, разказ на Джойс, всъщност на бившия Джойс, включен в Дъблинчаните . Поне да използвам добрите адреси, нали? Това е предимството на миналото. И така, аз отидох в това заведение на Флит Стрийт, за да заложа най-различни ценни предмети, придобити наскоро от наследство (от синовна свенливост ще премълча естеството на тези майчини блага, срещу които получих прилична сума). Излизайки от магазинчето с натъпкани джобове, лири, крони, шилинги и други валути в обръщение подрънкваха в тясното платнено езиче, където бяха пуснати, та казвах, че излизайки, докато мъглата, потвърждаваща типичната келтска прогноза за времето, се смесваше със ситния студен дъжд, се почувствах успокоен, готов да понеса евентуални капризи на времето. Не исках да се правя на дъблински скитник, нали разбирате, да се озова без пукната пара в чужда епоха. Бях се нагласил за среща с братята Джойс, които видях малко след това, седнали на прословутия бар на Дюк Стрийт. Първото ми впечатление? Лаурел и Харди, Дон Кихот и Санчо Панса, потомците на Джон не бяха истински близнаци. Джеймс беше по-скоро със светлокестенява коса, слаб, строен, докато брат му с коса на италианец, изглеждаше набит, як, със среден ръст на ръгбист. Но това, по което най-вече се различаваха, да ви кажа, беше впечатлението за сериозност, което се излъчваше от по-малкия брат, Станислас, чиито изражения, докато слушаше брат си, отпивайки от бирата портър, му придаваха сериозно лице, постоянно нащрек — тип, който трудно можеш да разсмееш, загрижен за нищетата и неправдата в света. Джеймс изглеждаше по-усмихнат, изпълнен с желание да се шегува и да се радва на живота.

Приближих се и на най-прекрасния ирландско-английски се обърнах към бившия гений:

— Господин Джеймс Джойс?

— Щом така смятате…

— …

— Идвам от името на баща ви. Той ми каза, че мога да ви открия тук.

— Бил е още в състояние да говори в този час? — попита Станислас, обръщайки се към брат си. — А днес е денят, в който си получава пенсията, Джеймс… всъщност денят, в който си изпива пенсията. В тази минута сигурно още скърца със зъби, нервничи…

— Кротко, Стани — поде бившият гений — кротко… (Замълча за момент и после се обърна към мен.) Старият ви е натоварил с поръчка?

— Не, не, идвам по личен въпрос.

— Личен въпрос? Какъв въпрос?

— Мога ли да седна?

— Ако черпите по едно, защо не? Тъкмо със Стан си мислехме да минем от бира на вино: реколта от Канарските острови, братя мои, за да докараме малко слънце в тази шибана келтска дупка!

— Забавно ли ти е да говориш като каруцар? Добре ли ще ти е да се търкаляш под масата и да си повръщаш червата?

— Представи си, никога не съм се забавлявал толкова, колкото в този момент. И престани да правиш такава физиономия, приличаш на ирландска калугерка!

Бившият гений се обърна към мен и ме покани да седна.

— Хайде, разкажете ми всичко, скъпи меценате. Струва ми се, че ми говорехте за някаква сделка. Каква сделка?

— Всъщност става дума за писане, за литература. Прочетох някои от вашите текстове и исках да се срещна с вас…

— Вече е сторено, Ваша светлост. Да минем на следващия въпрос… (Този направо се бъзикаше с мен, малък сополанко. Не знам какво ме възпираше да…)