Фабрис Лардро - Безвремие

Как протече първият ми престой в Дъблин? Спокойно, ако държите да знаете, много спокойно. Очаквах становището на учителя и за да не го пропусна, почти не се отдалечавах от Финс Хотел . Килдеър Стрийт, Графтън Стрийт, Досън Стрийт, разхождах се по най-изисканите улици на Дъблин и никога не пропусках да спра в кафенето „Бюлис“, чиито сладкиши ме предпазваха от хипогликемична криза. Харесвах също гарата „Уестланд Роу“, откъдето минаваха влаковете кораби в посока към Континента. Бъдещето ми, бъдещето на Одисей зависеха от това място, но ще видим после, ще видим после.

Измина една седмица, през която, с изключение на една кратка разходка по хълмовете на Уиклоу, само ядох, отбягвах погледа на Нора и се шляех мързеливо. Дали беше започнал да чете ръкописа? Дали поне го е запазил? Тръпки преминаваха по тялото ми, когато си го представях как няколко минути след разговора ни в Дейви Бърн хвърля ръкописа в Лифи от О’Конъл Бридж. Така Станислас щеше да си отмъсти. Божественият роман, текстът, който ми беше коствал толкова усилия, щеше да се понесе по течението на водата подобно на проспекта, който Блум, в началото на Одисей , смачква и после хвърля в реката.

На сутринта на осмия ден на вратата ми се почука. „Господине? (Гласът на собственичката.) Някой си господин Джойс ви търси на рецепцията…“ Превъзбуден, се облякох светкавично и слязох по стълбите през четири стъпала. Радостта ми не трая дълго, защото посетителят не беше друг, а самият Станислас. Със смръщени вежди, с навъсено лице, изглеждаше още по-весел от миналата седмица. Той се скова (доколкото е възможно), като ме видя, но поде разговора. „Имате ли минутка, господин Айнщин? Аз… такова… няма да ви отнема много време.“ Седнахме на бара, където Нора, по-красива отвсякога, ни гледаше с недоверие. Станислас дори не я забеляза.

— На какво дължа честта? — питам аз.

— Какво сте сторили на брат ми! — избълва той. Гледа ме лошо, решен на всичко.

— Джеймс? Аз… аз просто му дадох да прочете моя роман.

— А да! Вашият роман: Олимпиадата (той продължаваше да ме гледа отвисоко, този жалък глупак!).

— Както казвате… (Затишие пред буря.) Защо? Проблем ли има? — питам с най-чистосърдечна наивност.

— Да! Има проблем! Джеймс пише роман в момента, нещо сериозно. Започна първата глава преди няколко дни… беше ентусиазиран… и изведнъж, откакто прочете вашия ръкопис, иска да зареже всичко!

— Вече прочел ли е ръкописа ми?

— Посвети му цялата седмица! (Ново войнствено затишие). Не искам да се обезсърчи и да се откаже заради някакво идиотско четиво… Джеймс е писател, разбирате ли! Заради вас се предава.

— Заради мен?

— Започва да твърди, че призванието му не е в литературата, че е трябвало по-скоро да стане певец!

— Певец?

— Да, певец. Какво ви засяга? Джеймс има интересен глас, ако много искате да знаете… Би могъл да изнася концерти.

— Ако е надарен в тази дисциплина, защо не прояви постоянство?

— Защото Джеймс не е циркаджия! Той има заложби на писател, Той (наблегна на това изречение, като ми хвърли презрителен поглед, който означаваше, че аз — ниският дебеланко — нямах такива)!

— Намирам ви за твърде самоуверен.

— Това, в което трябва да сте уверен, е, че повече няма да видите Джеймс, разбрахте ли?

— Ами добре… — съгласих се вяло, подготвяйки се да посрещна отмъстителния му юмрук, с който той мечтаеше да размаже физиономията ми. Но не. За пореден път Айнщин отървава юмручния бой, изкуство, в което хич не блести. Моят посетител си допи бирата, прибра големите си ръце и без да хвърли нито един поглед към Нора, се сбогува.

Насладих се на триумфа си в тихата си стая, седнал в долната част на леглото, което бе приютило мечтите от първата нощ на един бъдещ велик писател от световната литература. Сега, когато господин Джойс беше повален на тепиха, Айнщин планираше грандиозното, всеобхватно бъдеще, пътят бе свободен, предначертан за една златна библиография, за пътешествие към върха на думите. Улисах се за миг да градя въздушни кули, после почувствах нужда да изляза, стаята беше тясна, трябваха ми градът, континентът, вселената, преливах от екстаз, готов да го споделя, да го влея в колективните въжделения! Разхождах се в Дъблин като победител, аз бях неговият автор, неговият говорител, почти негов сътворител, жителите, с които се разминавах, щяха да бъдат увековечени; един ден ликът ми щеше да бъде изобразен върху банкнотите, картата на града и туристическите брошури.