Фабрис Лардро - Безвремие

— И какво искате да направя с това?

— Бих искал да го прочетете и да чуя мнението ви…

— Изпратете го на Омир подметна Станислас — той ще може да ви намери издател!

— Стани… по дяволите!…

Понеже му писна да го навикват и вероятно се отегчи от моя разговор, по-малкият брат стана от масата и ни остави. „Чакам те отвън.“

Сега гениите бяхме останали сами. Пред мен Джеймс Джойс прелистваше разсеяно страниците на този текст, от който изречения, цветове вече бяха потънали в някоя тъмна и недосегаема гънка на мозъка му. Той преглеждаше набързо началната сцена, която се случва в кулата Мартело, на юг от Дъблин, прескачаше епизода, в който Леополд Блум се представя на Екълс Стрийт №7, откриваше погребението на Пади Дигнам на гробището „Проспект“, воайорското произшествие на плажа Сандимаунт и последния апотеоз, монолога на Стивън (взет, разбира се, от последната версия, която се случва на 13 август 1903 г.). Разбира се, той не го знаеше, или много бегло. „800 страници“, прошепна той. После взе ръкописа под мишница и преди да се сбогува, ме попита:

— Къде мога да ви намеря?

— Във Финс Хотел — отговорих без да се замисля — на Насау Стрийт.

— Ще ви пиша.

Напразно се силех да бягам, да движа туловището си колкото се може по-бързо, тя тичаше по петите ми, не знам дали в тази страна катедралите се движат бързо, те имат закалката на сакралното, ползват епископско гориво, умеят да преценяват разстоянията (най-вече спрямо Рим). Какво е да догонят един дребен бягащ французин, който препуска из дъблинските улици? Как мислите? Та това е проста работа… Тя напредваше, скъсяваше разстоянието, сянката й ме обгръщаше. Опитах се да направя импровизиран завой, като изскърцах с обувки подобно на Стийв Маккуин по улиците на Сан Франциско, но се сгромолясах. Катедралата, чиито контури напомняха ковчег, хвърли мрежата си върху мен. Множество създания изскочиха от нея и докато изпълняваха странни ритуални танци, започнаха да мънкат молитви. Католици, протестанти, презвитерианци, всички се бяха събрали, обединени, за да прогонят неприятеля извън острова. „В ковчега! — викаха те. — В ковчега! Напред срещу евреина!“ Те размахваха малки сребърни кръстове, които въртяха над главите си като прашки. „Ще платиш за престъплението си! — казваха те. Ти извърши посегателство над писател, Айнщин! Защо искаш да ни изпревариш? Защо искаш да изпразниш Светата Ирландия от книгите й?“ Лицата им пламтяха, млечнобялата им кожа, на която се открояваха рижите им коси, бе непоправимо изгоряла на слънцето. Сигурно беше, че щяха да ме наругаят здравата. Един от водещите службата свещеници изскочи от хора в катедралата и извади изпод расото си малък червеникав предмет — човешка плът — който постави в краката ми. „Това е тялото ти — каза той, като смъкна ципа на панталона ми и залепи отново препуциума — вече не си обрязан!“ Доволен от себе си, но смятащ вероятно, че това не беше достатъчно, той скочи на покрива на сградата, откъдето изтръгна острия връх на камбанарията. Сега стоеше пред мен, въоръжен с каменен кръст, с който прободе сърцето ми, сякаш бях Трансилвански вампир. „Умри, Айнщин!“ — изкрещя той. Ами сега? Главата ми беше залепена за хора на църквата. Крайниците ми? Приковани за раменете на напречната галерия. Тялото ми? Положено в централния кораб, с който потъвах.

Събудих се в стая със спуснати пердета, които пропускаха дневната светлина. Не изпаднах в паника. Разпознах стаята във Финс Хотел , където бях пристигнал предишната вечер. Шумовете навън? Дъблин. Разположението ми във времето? 28 януари 1904 г. (естествено). Бях прекарал първата си нощ в миналото, сгушен удобно под завивката и по всяка вероятност тялото ми/духът ми бяха понесли невредими прекосяването. Трябваше като всички съвестни изследователи, професионалисти в съпреживяването — онези досадници, рожби на западния хуманизъм, да записвам грижливо моите усещания в бележник, от който археолозите на науката щяха да се възползват за бъдещите поколения. Само това не! Драги ми читателю, само това не! Вече добре знаете: писането имаше за мен друго измерение: за какво са ми скапани бордови дневници?

Зърнах Нора, когато слязох да закуся. Все така красива, шеташе зад бара. Опитах се да й отправя възможно най-красивата айнщинова усмивка, изтънчена, чаровна, елегантна, както си му е редът. Никаква реакция. Надуваше се явно. Заговорих я, когато дойде да вземе поръчката ми. „Нора, това съм аз — казах със сладникав глас на джентълмен — господин Блум, Леополд Блум… Помните ме, нали?“ Женско мълчание. „Сърдите ми се заради нашата среща, нали? Съжалявам, аз… бях възпрепятстван.“ Нито дума. Тя сновеше от една маса на друга, където поставяше чаши с черен чай и добре заредени с калории чинии. „Нора — попитах я, докато ми сервираше порция яйца с бекон, гарнирани с кървавица и домати, — Нора, кажете, може би бихме могли да си определим друга среща? Какво ще кажете? Свободна ли сте тази вечер?“ Тя въздишаше, мръсницата, преструваше се, че никога не ме беше виждала. „Сърдите ми се заради роклята, така ли? Не успяхте да махнете петната? Мога да ви купя друга, ако настоявате, или поне да платя химическото чистене…“ Опитах се да я придърпам към себе си, докато носеше друга чаша чай. Фатална грешка. Госпожицата ме нарече отвратителен „дъртак“, израз, който дълбоко ме обиди, и изля горещия чай върху чатала ми и след като учтиво ме прати да си … майката в химическото чистене, отиде да се оплаче на шефката си. С парещи и болезнени тестиси се върнах значи в стаята си, където бях обзет за кой ли път от недоумение пред женското непостоянство и жестокост. Какъв ми беше проблемът с жените, по дяволите! (като изключим грозотата, плешивостта и затлъстяването ми). Напразно се опитвах да отговоря на този съдбовен въпрос, като се губех в догадки, хипотези и предположения, а после осъзнах, че Нора все още не ме познаваше: пътищата ни се бяха пресекли на 10 юни 1904 г., шест месеца след онзи смразяващ януарски ден. Нора, която се бе опитала преди малко да ме кастрира, тогава тъкмо пристигаше от родния си град Галуей. Тя все още се боеше от столицата, където изпитваше, както подчертават историците, необичайна самота, внезапни и дълбоки пристъпи на меланхолия. Ама че идиот си, Айнщин! Има дни, в които. Върнах се на бара, за да се извиня: напразно, девойката беше направо войнствена, заплашваше ме, че след като ги е изпекла, сега ще ме накара да ги изям. Да забравим.