Фабрис Лардро - Безвремие

— Аз… присъствах преди пет години на лекцията ви за театъра, в Дружеството за литература и история: Драмата и животът .

— В това е драмата, че пускат да присъстват пенсионери — подхвърли иронично Станислас.

— Кротко Стан, кротко… (Замълча за момент и после се обърна към мен.) Бяхте в залата? Странно, не си ви спомням… Не се ли изказахте?

— Знаете ли, не обичам много да се изразявам пред публика, но намирам, че докладът ви беше забележителен. (Ето че вашият разказвач се впуска във възхвала на Джойс, излага пред учителя как и той смятал, че гръцката драма е остаряла, както впрочем и шекспировата драма, без естествено да говорим за пиесите на Корней, Метастаз, Калдерон и други детинщини. Разгорещен от алкохола, понесен от вятъра на Канарските острови, вашият верен слуга надминава себе си, мога да ви уверя в това, той борави блестящо с високопарните слова, прави чудеса от храброст, завихря пируети по въжето на реториката, дори успява, благодарение на безупречното познаване на темата, да грабне вниманието на своя събеседник. Казвам именно на Своя събеседник, защото Станислас, който не казваше и дума, ме гледаше с недоверие, сякаш искаше да ми каже: не можеш ме излъга, дебело буре! Що се отнася до Джеймс, той се беше включил в разговора. Гласът му, първоначално неопределен, с няколко тона по-висок от алкохола, се лееше отмерено, като метроном, а думите се настройваха по някакво невидимо петолиние.

— Казвате, че и вие харесвате пиесите на Ибсен? Как попаднахте на него?

— Преди четири години, благодарение на вашата статия, публикувана във Форнайтли Ривю .

— Не ми казвайте, че сте я чели. (Преструваше се на равнодушен, ироничен, но си личеше, че е горд. От време на време поглеждаше към Станислас, като към свидетел, а и за да получи одобрението му, но той седеше безмълвен, безизразен, вече беше сложил етикет на дебелото буре.)

— Разбира се, че съм я чел, както и Часът на негодниците , статията, която публикувахте преди три години при Герард Брос, заедно със Скефингтън. (Знам всичко за теб, малкия ми Джойс, си казвах, какво си мислиш? Ти си само фигура от миналото, няма никаква изненада, никаква! Всички биографии споменават това есе, отхвърлено от Сейнт Стефънс , което си публикувал за твоя сметка на 21 октомври 1901 г. в книжарницата срещу колежа. И хоп!)

Мълчанието на Джойс; учителят беше сащисан; Айнщин бележеше точки (така си мислех).

— Скефингтън… — прошепна той. И после, сякаш се бе отпуснал прекалено и желаеше да сложи край на шегата:

— И вие идвате след пет години да възкресявате мъртвите! Даваш ли си сметка, Стан, още един гробар библиотекар!

И двамата братя избухнаха в луд смях, развеселиха се, гласовете им отекват чак до границите на Ирландия, прекосяват океаните, прелитат над английските брегове и стигат до столицата, Биг Бен, Тауър Бридж, Бъкингам Палас, кралски трептения, Кралицата слуша колониалния ропот, докато Айнщин, изпаднал във вегетативно състояние, зависещ от бързосменящите се сезонни промени, пребледнява, позеленява, изчервява се и си казва — какво си казва всъщност?

— Те ти се подиграват, Алберт, вързаха ти тенекия.

И така, скъпи читателю, геният ме беше изслушал, за да ми се присмее. Зъл дух, нали, мръснишки манталитет? Нима бях толкова смешен? Дали не се бях самозаблудил, под влиянието на алкохола, по отношение на моето дар слово? Нима щях страхливо да си замълча? Пак да се подчиня на синовната вина? Само това не, господин читателю, Алберт Айнщин ще устои, ще се изправи пред врага, ще размаха най-силното оръжие.

— Зная, че пет години е много време, казах, когато обидните залпове утихнаха, но исках да си дам време…

— Време за какво? — ме попита Джеймс, като ме фиксираше със сините си очи. Изглежда бе възвърнал сериозността си (поне временно).

— За това — заявих, като извадих ръкописа си от чантата и го поставих тържествено на масата. — Бих желал да го прочетете.

— Телефонен указател? Готварски рецепти? — попита Станислас.

— Кротко, Стани, кротко! — възкликна Джеймс, взе ръкописа и прочете заглавието. Одисей , произнесе той с най-спокоен глас. Беше вълнуващо, много години преди той да започне да пише своя шедьовър (своя бивш шедьовър), да го чуе човек как произнася тази дума, която трябваше да бъде разковничето за известността и която тук, в тази опушена кръчма, чезнеше полека на устните му, докато светлината си отиваше навън, помрачена от ситния дъждец. (След малко).