Фабрис Лардро - Безвремие

Все пак оставаше да уредя една последна подробност: да си взема обратно ръкописа. Признавам си, малко ме беше страх да се изправя пред Станислас, дежурния цербер. Вероятно поради тази причина, преди да отида у семейство Джойс, се отбих в Дейви Бърн . Колкото да събера малко сили… Случайността, но вие знаете не по-зле от мен, че това понятие не съществува, рождената ми дата е доказателство за това, случайността, както казвах, бе решила да ме срещне с Джеймс, който пиеше халба бира, сам. Направи ми знак с ръка и се настаних до него. Имаше тъжен и жалък вид: щръкнали кичури коса, разпасани дрехи, лице с дълбоки сенки под очите. Биографите историци винаги споменават небрежното му облекло през този период от живота му: ужасните му обувки, отвращението, което изпитвал от миене и къпане, но тази подробност не ми беше направила впечатление по време на първата ни среща; неговото вдъхновение, интелектуалната му увереност, живият му поглед прикриваха тези битови подробности. А сега дори меката светлина в кръчмата не успяваше да скрие неговия разпадащ се силует. Сините му очи ставаха глупаво меланхолични; изпитото му лице приличаше на посмъртна маска; редицата клатещи се, неестетични зъби бе на път да се разпадне и да отвори ужасна черна дупка. За миг ме изгледа като странен, омагьосващ обект, после поде разговора:

— Аз… аз прочетох Одисей . (Пауза.) Невероятно е… Исках да ви пиша, но щеше да се наложи да включа в писмото си толкова много неща… и може би толкова баналности. Аз… аз искам най-вече да ви се извиня за начина по който Станислас и аз ви посрещнахме. Трябва да съм ви се сторил доста арогантен, нали? Не трябва да ми се сърдите, вероятно у мен има нещо демонично, някакъв глас, който ме подтиква да създавам отвратителна представа за себе си. И Стан не знае винаги кога да спре.

— Тази сутрин се срещнах с брат ви.

— Стан? (Погледна ме разтревожен.)

— Дойде в хотела.

— Не ви ли много…

— Успокойте се. (Направих малка театрална пауза.) Каза ми, че подготвяте роман.

— Говорил ви е за романа ми? (Мълчание.) Ами да, вярно е, пиша — всъщност пишех роман.

— Имате ли вече заглавие?

— Имах заглавие… Стивън героят. Но истинският герой, автентичният Стивън се намира във вашия Одисей … Това е невероятно съвпадение, нали, че сте избрали същото име за вашия персонаж?

Разговорът се проточи. Джеймс не преставаше да хвали моя текст. Той го намираше за:

а) вълнуващ („знаете ли, майка ми почина на 13 август, на същия ден, в който се развива действието в романа ви“);

б) ослепителен („всички начини, по които може да бъде разказана една история са събрани в една-единствена книга; това е тоталният роман, една истинска вселена!“);

в) революционен („такъв текст никога няма да остарее!“).

Що се отнася до автора, вашия слуга, той беше очарован от неговата виртуозност, бързината, с която беше написал тази тухла (Бога ми, вярно е, че с голямо желание бях преписал неговото бъдещо произведение!).

Когато излязохме от кръчмата, дъждът се изливаше с двойно по-голяма сила. Дюк Стрийт изглеждаше зловещо; по нея бродеха ирландски мумии. Придружих го до дома му, за да си взема обратно ръкописа. Той се влачеше, сякаш беше изтощен, на края на силите си. Малко преди да пристигнем в жилището на семейство Джойс, една злополука за малко да се превърне в драма. Едно куче. Едно жалко псе изскочи от Фибсборуф Роуд и застана пред нас, лаейки. Джеймс стана смъртно блед. Той се вцепени, когато животното, глупаво бездомно куче с измокрена козина, се доближи до него, размахвайки опашка. Ирландецът беше втрещен от страх! Загубил ума и дума! „Можете ли… можете ли да го отпъдите, ако обичате?“ „А бе, не изглежда зло.“ „Няма значение. Можете ли, ако обичате.“ Кученцето точно бе скочило и с дружелюбен порив облизваше лицето му, поставило предните си лапи на раменете му. Горкото момче виеше, невероятна гледка! Той безуспешно се опитваше да укроти разгорещилия се нападател, който удвояваше лигавата си обич. Джеймс загуби равновесие и падна по гръб на Норт Сиркълър Роуд. На косъм се размина да не го блъсне кола, която бързо се движеше нагоре по улицата. Той се изправи бавно, леко гроги, но невредим и облекчен: четириногото, объркано от човешката лудост, беше офейкало. „Когато бях дете, ме ухапа куче — ми обясни той малко по-късно, когато тръгнахме по неговата улица. — Близо до банята… Бях със Стани… Бяхме го нахъсили с камъни, да си призная… (Пауза.) Оттогава винаги ме е било шубе от тези животни. Всъщност предпочитам котките, те създават по-малко проблеми.“ Съгласих се вяло, лицемерно, тъй като, нали разбирате, животните, каквато и да е козината им или перушината им, не ми бяха присърце: котки, кучета, папагали, розови зайци, морски свинчета, Мама не понасяше животните, смяташе ги за вонящи, скъпи и безполезни. Тя едва не получи нервна криза, когато на десетия ми рожден ден, на връщане от панаира, бях донесъл вкъщи червени рибки. „За какво са ни, Алберт! Рибки!“ Бедните животинки умряха след два дни, скачайки от буркана в отчаян порив. Тази драма показва самоубийствените наклонности на рибите, както и водния, без капка съмнение плацентен произход, на неврозите. Но ето че се отклонявам, отклонявам се, говорех за лицемерно съгласяване и за семейство котки. А защо да му противореча? Сега постигах целта си. Помоли ме да го почакам и нахълта в къщата, за да търси ръкописа. След две минути силуетът му се появи в рамката на вратата, като носеше внимателно ценния предмет, който ми подаде, както се подава реликва. „Мислите ли да го изпратите на издатели?“ — ме попита стеснително той. „Да — отговорих аз. — Имам нещо предвид…“ „Имам няколко приятели в литературните среди. (Колебание.) Ако мога да ви бъда полезен с нещо…“