Фабрис Лардро - Безвремие

Но през 1904 г…

Малко се пооправих, бузите ми си възвръщаха цвета, шкембенцето ми спокойно стърчеше, сякаш ми казваше: отпусни се, отново ще станеш себе си, мисли за по-нататък, подготви си план, вече трябва да напуснеш този хотел. Ако сте се разхождали около единадесет часа сутринта по Насау Стрийт, на 20 март 1904 г., сте могли да ме видите как излизам от Финс Хотел с напет вид (всъщност почти). Нарамил литературните си партушини, се отправях, с победоносна крачка към северната част на Дъблин, където една великолепна стая от петнадесет квадратни метра очакваше дебелия ми задник. Моят адрес? Голдсмит Стрий №47. Бях наел тази гарсониера по съвета на Джеймс, след като прегледах финансите си, в критично състояние след близо двумесечен престой във Финс Хотел , не беше Хилтън по отношение на цените, но все пак, сериозна сума, която щеше да се отрази на спестяванията на мама! Казвах си, че трябва да бъда разумен, престоят ми вероятно ще бъде по-дълъг от предвиденото, ще бъда осъден на вечно пребиваване сред келтите. Разбира се, не губех надежда да задействам отново машината, но за момента трябваше да съм предпазлив, реалист, да подпиша договор за умерен наем, да се сниша. Хазяйката ми, госпожа О’Кази, нисичка закръглена брюнетка, която изпиваше по триста литра черен чай, повтаряше една след друга молитвите като метафизични сеанси, нямаше никаква роднинска връзка с един поет със същото име (и със собствено Син) и доста модерен по онова време. Жалко, защото всички канали щяха да са добре дошли, за да издам тухлата от осемстотин страници, която чувствително тежеше в багажа ми. Но можех да разчитам на Джеймс, нали? Той беше обещал да ми помогне, беше се заклел, заплюл, че ще допринесе за Одисей .

Бях се настанил на триста метра от жилището на семейство Джойс. Голдсмит Стрийт е права, обикновена улица, която се спуска под лек наклон от Норт Сиркълър Роуд и излиза на юг към далечната, синкава, сладникава панорама на хълмовете на Уиклоу. Гледка от двуетажни тухлени къщи, пране по прозорците, разпятие във всяко помещение. Срещахме се всеки ден с Джеймс и тръгвахме на дълги разходки из Дъблин. На няколко пъти, сякаш поставяше началото на „Блумсдей“ много преди възникването му (местен обичай, който по-късно щеше да привлече туристи от цял свят, които щяха да следват развлекателна обиколка, разработена до съвършенство, Гинес брекфъст, лекции, четения, мнимо погребение и какво ли още не!), той настоя да извървим пътя през града на Блум, моя герой. „Преоткривам Дъблин благодарение на вас“, ми казваше той изумен, ентусиазиран, сякаш прелистваше страниците на книгата на всеки ъгъл на улица. Литературата заемаше голяма част от разговорите ни. Откакто всякакво желание за писане го бе напуснало, Джеймс бе станал по-малко арогантен, по-улегнал, умееше да изслушва, без да дестабилизира своя събеседник. Искаше да ме опознае, да извърви пътя на замисъла до Одисей . Разбирате ли, налагаше се да измисля Алберт Айнщин, да извая персонажа, чиято биография се очертаваше по време на нашите разходки. Бях, подобно на Еркюл Поаро, с белгийски произход (роден в Лиеж през 1860 г.); не съм знаел коя е майка ми, която от своя страна познавала слабо моя баща (любов за една нощ, както и да е); бях научил английски език благодарение на първата си жена, учителка по цигулка, и обзет от страст към този език, пренебрегнах езика на Молиер в полза на този на Шекспир. Първите ми писания? На около тридесет години. Преди това не се чувствах готов, не се чувствах достатъчно зрял. Не, не бях запазил нито един от текстовете от моята младост, не исках тези пубертетски пориви да ме надживеят — след смъртта ми няма да намерят ръкопис в чекмедже, това не е в мой стил. Идеята за Одисей ! Ами не знам точно (нали разбирате, в такива моменти), но едно нещо е сигурно: още от детството изпитвах възхищение от Одисеята на Омир (епопеята, вдъхновението на разказа, ясно е нали). Ако се замисля по-внимателно, вдъхновението да напиша Одисей ме връхлетя в Рим, където бях прекарал две седмици през лятото на 1896 г. с бившата си жена. Беше ми хрумнала идеята за разказ, кратък текст, който разказва живота на един начален учител в Дъблин, евреин, на име Алберт Хънтер. Никога не написах разказа, но постепенно, с течение на месеците, на негово място се раждаше един роман.

Когато се връщахме от нашите разходки, по време на които спирахме на няколко пъти да пийнем нещо, приключвахме деня в жилището на семейство Джойс. Когато прекрачех прага, Станислас се обгръщаше в неодобрително мълчание, нещо като злонамерена неутралност, в която подтекстът (чакай да те хвана, дебеланко!) всеки миг щеше да излезе наяве (на ти! и на ти! и на ти!). Джеймс ми предлагаше да се качим в стаята му, където разговорът ни продължаваше до късно през нощта. Вечната тема на разговор? Книгите. Джеймс, който владееше италиански и френски, притежаваше много произведения на чужди езици. На етажерките му можеше да се намери Д’Анунцио, но също и Верлен, Метерлинк, Толстой, Йетс, Тургенев и Едмон Ростан (той притежаваше едно странно издание на Сирано дьо Бержерак , на лъскава хартия, със зелена обложка, стопроцентов лош вкус). На мене лично тази пиеса винаги ми е била досадна, безразличен съм към терзанията и всякаквите несполуки на един недъгав откъм носа: някой да ви кара да изпитвате съжаление към тъжната ми съдба? Един оплешивял дебеланко, има все пак за какво да поплаче простодушният читател! (Впрочем, нужно ли е да ви припомням, че аз също живеех вместо някого?)