Фабрис Лардро - Безвремие

Нора и аз тръгнахме да го търсим. Нали разбирате, имах нещо предвид. Намерихме го под кулата Мартело, както и се надявах. Мартело Тауър. В залива на Сандикъв. Врата към Одисей . Масивна кула, построена в началото на XIX в., за да отблъсне френските нашествия, разположена срещу морето като „топ в играта на шах“ (за да заимствам израза на Набоколужин 16 16 Намек за романа на Владимир Набоков „Защита Лужин“. — Б.пр. ). Джеймс се бе излегнал по гръб, с разперени ръце, насвяткан до козирката. Намигна с лявото око, като ме видя. „Както виждате, Алберт, дойдох на гости на Стивън.“ „Палмиери ви чака — заявих сухо. — Елате.“ Повдигнахме го и го завлякохме с мъка до водата, за да го облеем със студен душ, както се полагаше. Той крещеше, буйстваше, обиждаше ни с всички псувни, които му идваха наум, сякаш щеше да умре, „не това! не! не вода! не искам да ме освещават! приберете си ръсилото!“ Той придоби отново човешки вид, повръща, повръща и пак повръща, включително и върху единствения ми костюм и накрая се съгласи да се качи в такси, което го закара бързо към концертната зала. На Палмиери вече не му бяха останали нокти, нямаше кожа по ръцете и трескаво атакуваше скелета, когато пристигнахме. Джеймс не го удостои дори с един поглед и се упъти с вдигната глава и стегната походка към ложата, където ние дооправихме прическата и дрехите му. Ще ми бъде трудно да ви разкажа концерта. Всъщност, независимо поради каква причина, дали от страх за моя млад приятел, дали поради продължителния контакт със студената морска вода, която, вследствие на многократно изпитана термична реакция, ще да е разбутала всеизвестната ми крехка чревна система, аз прекарах цялото представление в тоалетната. Когато напуснах този пристан по неволя и се върнах отново в залата, Джеймс беше победил. На него се присъждаше златният медал, както и едногодишната стипендия в Италия! Новият живот на Джеймс Джойс щеше да започне; колкото и да не се харесваше на Станислас, партитурата щеше да се пише на Континента, в компанията на Нора.

Читателят, след всичките ми усилия, жестикулации във времето и други хитрини, ще се запита със сигурност какъв дявол ме гонеше да се правя на дъблински импресарио: дали исках да основа SOS вариете? Да се впусна в доходна търговия с изкуство? В багажа ми се намираше най-великият роман в Историята, бях прекосил цял век, за да го открадна, а сега си играех на благотворителна дама — ето че съвсем се объркахте, нали? Да се върнем значи на литературата.

Повярвайте ми, не бях бездействал. Още в края на месец март Джеймс ми беше представил Гогарти, Оливър Сейнт Джон Гогарти, име, което звучи като поема. На времето той беше най-добрият му приятел. Привидното им разбирателство не скриваше различията им и съперничеството между тях. Гогарти произхождаше от лекарско семейство, фрашкано с пари, той никога не бе имал проблемите на Джеймс, безпаричието в края на месеца, постоянните премествания във все по-окаяно обзаведени жилища. Физическото му състояние направо дразнеше: преливаше от енергия, практикуваше всички видове спорт със сръчност, от която побесняваш — крикет, футбол, плуване, колоездене, беше от ония типове, които са готови да изминат двадесет километра с велосипед, за да изиграят един футболен мач, а после да се върнат обратно посред нощ! Природен феномен, пълна противоположност на Джеймс. Все пак страстта към литературата ги сближаваше. Още от пръв поглед, след първите разменени думи, човек разбираше, че Гогарти се пука от завист към Джеймс, завиждаше му за таланта, творческата способност, интелектуалната му мощ. Един ден бил казал, че ще подтикне Джеймс да се пропие, „за да сломи характера му“. Истински зъл дух, нали? Впрочем, чудесно бе успял в това начинание, осъществено за нула време с покровителството на Бакхус. Трябваше да ги видите как се наливаха като бъчви с Портер! Пресушаваха Дъблин, сякаш градът го грозеше сух режим, склонни към цироза! пияндурници, пропити с поезия! Опитвах се да мина между капките и да вразумя Джеймс. Напразно. Само Нора имаше тази власт. Наложи се да я упражни твърдо още първата вечер: приятелят Сейнт-Джон, направо пристрастен към чашката, нещо, което някои определят като удоволствие, други, на които им е провървяло по-малко и които няма да назова, го смятат за проблем, грижа, понякога дори катастрофа, та казвах, че приятелят Джон искаше да обиколи бардаците. Джеймс беше изкушен, но отстъпи пред зова на своята дулцинея.