Фабрис Лардро - Безвремие

Елкин Матюз, Маунсъл & Ко, Алстън Ривърс, Хоун & Робъртс, бих могъл да направя списък по азбучен ред на издателите, от които получих отказ, нещо като топтен на всички, които прегледаха Одисей през септември 1904 г. и след внимателен прочит, макар и светкавичен, като се има предвид дължината и наситеността на текста, го върнаха на Годцшмит Стрийт №47 — чукчукчук, „тук е пощальонът, носят пакет за Айнщин“. Ръкописът минаваше през цепката във вратата, приземяваше се в напуканите ръце на госпожа О’Казей, шлифовани от години на молитва и усърдно миене на чинии, после, след кратко, но мъчително изкачване по стълбите, ръкописът се разбиваше върху бюрото ми. „Съжалявам, господин Айнщин.“ „Знам, знам. Благодаря, все пак.“ Значи настъпваше литературният залез на Айнщин, окончателният провал на налудничавото му начинание, който в крайна сметка можеше да се очаква. Ето защо през първите дни на октомври, потопил се в студената вода на Ирландското море, той иска да умре — хипохондрикът толкова се страхува от призовката, че предпочита да я изпревари. А морската баня пак е идея на Гогарти… След като ни разведе из кулата Мартело, която делеше от месец август с някой си Дермот Тренч, първокласен невротик, който спеше с патлак под възглавницата и виждаше опасни хищници в кошмарите си, той предложи да се изкъпем в морето: кулата се извисяваше над Forty Foot bathing place , откъдето артистът редовно се хвърляше с главата напред. Само някой ирландец, в краен случай германец или скандинавец по изключение, убеден в стимулиращия ефект на моржуването, може да изпита желание да се къпе в този сезон. Разчитах на отказа на Джеймс, който отдавна проявяваше физическо и метафизическо отвращение от водата, за да се изнижа, но противно на очакванията ми той прие предложението на свръхатлета. Явно Нора беше допринесла за неговото преобразяване. Всички във водата! Никаква алтернатива! Ето го значи нашият разказвач по бански, зъзнещ пред океана, сред група от къпещи се мъже на всякаква възраст. О, братя мои, колко болезнено беше за мен съприкосновението с тази мокра и ледена скала, аз бях анти-Моисей, патетичен пингвин, попаднал във воден ад, никоя тръстика нямаше да ми се притече на помощ! Усещам на гърба си ръка, която ме бута… губя равновесие… и ето ме във водата. Гогарти беше сложил тихомълком край на моите колебания. Като начало погълнах половината океан, H 2О проникваше в мен, покриваше хрилете ми с планина от сол, бях готов за балсамиране! Между две удавнически загребвания съзирах мимолетно брега, или по-точно хаоса, своеобразната трепереща купчина, която се предполага, че го съставляваше; повече от всякога светът беше неустойчива структура, която се клатеше под един мрачен свод, злонамерена, готова да изсипе тонове студен и режещ дъжд. В тази подчертана враждебност изплуваха лицата на моите спътници, плуващи като подгизнали марионетки. Докато Гогарти издуваше мускулите си и си играеше да плува кроул като луд, Джеймс гукаше, гугу, доволно е малкото момче, отдаваше се на гукане, прави цамбурцамбур, гъди-гъди, накрая ще се върне на Континента с плуване, преливащ от щастие и безгрижие, за да си вземе скапаните уроци по пеене. „Хайде, Алберт, казваше ми той, опитайте малко да се отпуснете!“ Но Алберт наистина няма желание да се отпусне, гърлото му пари, мускулите му, или по-скоро онова, което е останало от тях, са стегнати, всеки момент ще се схванат. Оставя се на течението, полека, полека, ето го от другата страна на носа, далеко от погледите, приятно главозамайване, морско опиянение, тяло с люспи, наостря перките си, плацента симбиоза, като в първия ден потъва, задрямва, най-сетне съзира хоризонта, ще отиде да набере водорасли, да занесе букет на Мама, която бди край ваната, неговата Мама, която реди пълния му комплект от играчки, комплекта уреди на младия химик, малки котлончета, плакат на Айнщайн, карта от ИЦИЧП. Само секунда още… и една космата ръка го изтръгва от дълбините, грубо го дърпа назад към живота, жертвата се съпротивлява, върти се и получава възнаграждението на удавника, един як удар с юмрук, от който губи съзнание.

„Съжалявам — ще каже Гогарти малко по-късно, — но това е единственото решение да бъде измъкнат човек, който се съпротивлява: надявам се, че не ми се сърдите.“ Писнало ми беше от всичките тези съжаляващи ирландци, писнало ми беше да не се сърдя, пикаех кръв през всичките пори на кожата си, дрехите ми бяха скапани, а бъдещето ми се свеждаше до едно наистина шибано минало!