Фабрис Лардро - Безвремие

Да я опиша? ще видим после, ще видим после.

Да се видим пак? Тя го предложи спонтанно за моя голяма изненада.

Посоката на вятъра е от решаващо значение с наближаването на дадена среща. Ако духа в гърба ми, съм спокоен; ако е насрещен, е истинска катастрофа: конструкцията на косата ми се разпада, големите кичури, които се спускат от върха на черепа, ми се надигат, разкриват плешивото ми чело, цялото на дупки, засегнато от „дифузна“ плешивост (най-позорният вариант на това мъжко бедствие). Защото, разбирате ли, след измиване с шампоан, при известни условия и в зависимост от ъгъла на осветление, смекчена светлина, облачен ден, ако не се потя, все още мога да заблудя, но иначе… Трябва да припомня, че Дъблин е пристанище, той привлича морските ветрове, които вилнеят по улиците и всяват ужас в косите. Моята не беше пощадена. Точно в момента, когато пред витрината на Бейлис Кафе , пред всички погледи, достигах до съдбовното място, с все сила ме връхлетя вихрушка — косата ми щръкна, разместиха се и големите кичури, прикриващи скръбната гледка на болнавите ми, полуагонизиращи кожа и коса. Нямаше как да отстъпя, тя ме беше видяла, давай напред, Айнщин! Много бързо, поне за приемливо време, да не преувеличаваме все пак, забравих за катастрофата, разразила се върху моя покрив — това поле с праз лук, опустошено от метеорит, където девствени зони съжителстваха със самотни разсади или млади филизи, обречени да умрат преждевременно. Руменината по бузите ми изчезна, тревожните погледи, които отправях нагоре, се размиха в потока на разговора, който беше естествено продължение на този от миналата ни среща. Окаяният ми външен вид отстъпваше и през него прозираше истинската ми личност (не виждам по какъв друг начин да изразя това, което се случваше). И вече не беше онзи нехармоничен колаж от физически, мозъчни или невротични елементи, имаше някакво единство, невидима конструкция, която спояваше човечето. Вълнуващо, нали? Събеседничката ми вероятно улавяше онова, което дори Мама никога не бе успяла да забележи и върху най-качествените снимки.

Но коя, за Бога, е тази млада персона? Тя се казваше Айлин Бойл. Дъщеря на американски петролен магнат, живеещ в Охайо (произнасяйте о-ай-о) 20 20 Според произношението на френски език. — Б.ред. , един от онези бизнесмени, които се събуждат с нови милиони в банковите си сметки, живееше в Югозападна Англия. Тя бе срещнала мис Хорниман, новата собственичка на Аби Тиътър , миналата година, по време на представление в Лондон, изнесено от компанията на Ирландския национален театър. Оттогава двете жени доста се сближили. Да опиша Айлин? (Необходимо е, нали?) Става доста по-трудно, когато няма от кого да заимстваш… Бих казал, че в бледото й, обрамчено с черна коса лице, имаше нещо средиземноморско. Очите й, да, вероятно, именно кафявите й очи засилваха това усещане за нещо италианско или може би португалско, кой ли може да улови точно образа… Каквито и представи да внушаваше за изгледи от Тежо, за трамваи, които се спускат по наклонени улици или за римски панорамни гледки, Вила Боргезе, Виа Венето, във всеки случай съществуваше идеята за пътешествие, с подсигурен гид за туриста. Мисля, че ми хареса или поне спонтанно ме беше впечатлил хлапашкият й твърде писклив глас, направо дразнещ на моменти, който приемаше внезапно, незнайно защо, сериозния и уверен тон на възрастните. В нея живееха две жени, приличаше на гледачка на карти (забележете, да притежавам гледачка на карти щеше напълно да ме устрои). Да притежавам? Вече? Много си припрян, малкият ми Айнщин! Мислиш си, че си се преобразил, че си готов да сваляш? Сънувам… Но трябва да ви кажа, че тя ми говореше съвсем нормално! Не споменаваше любовниците си във всяко изречение и се въздържаше да поглежда с въздишка часовника си на всеки две минути. Тя ми отделяше от времето си, защото така желаеше, без ирония, изгода, нито снизхождение. Какво правехте заедно? ще ме попитате тогава: ти май се тъпчеше със сладкиши и одобряваше всяка нейна глупост? Не, ние, чисто и просто, разговаряхме. Айлин беше отказала да работи в дружеството на баща си — Стандарт Бойл Къмпани — и преди две години се беше установила в Европа. На лошия татко не се беше харесал тежкият й характер, но той осигуряваше финансово начина на живот на госпожичката (уточнявам, само на двадесет и четири години: което пък означаваше, че аз съм си направо старчок). Засега Айлин живееше в Торки, в Югозападна Англия. Какъв живот водеше? Свободен и артистичен. Движеше се в компания, рисуваше, отдаваше се на поезия, далеч от нефтените полета, но винаги близо до банка, откъдето да цица от бащиния портфейл. Мога с часове да ви разказвам подробно какво ме привличаше у тази жена: вие, които вече ме познавате, за които моите страдания не са тайна, без особено затруднение можете да си представите моите аргументи. Но що се отнася до нейните, е друга работа? Никой няма да успее да ме накара да повярвам, че притежавам скрит чар, незабележима душевна красота, която преобразява моята нищожна особа. Тогава къде се крие обяснението? Размърдай си мозъка, Айнщин! Искреност и страст: това задоволява ли ви? Не, не се смейте, това ще бъде единственият ми отговор… Искрен, защото нямах какво да губя, отчаяно се вкопчвах в парапета пред небитието, за да не ме засмуче голямата космическа прахосмукачка! Изпълнен със страст, защото Одисей ми беше влязъл под кожата, вярвах в достойнствата на моя текст, изпитанията, през които бях преминал, си бяха моята лична Голгота, моето малко, моето необходимо, моето славно покаяние чрез страданието, с пот на челото, нали разбирате, майчински разпнат! юдеобичуванразпнат! Толкова. Няма да се разпростирам. Няма да припомням, нито да разказвам многобройните срещи, разходки, вечери, на които аз и Айлин се насладихме през зимата на 1904 г. Нямах търпение да стигна до един определен етап от нашата връзка, но бях ужасен, като си представях какво ще каже, когато се озовем в и когато си сваля моя.