Фабрис Лардро - Безвремие

Да се напише, отпечата, постави на витрината, всичко това беше много красиво, но твърде недостатъчно, сега трябваше да се поизпотим, да разпространим тази тухла, изпила толкова мастило, посякла гори и чиито отрочета от дъното на един склад напираха да се появят в светлините на сцената. Айлин имаше план за действие. Тя реши да организира подписка сред стотина старателно подбрани влиятелни личности, на които изпрати умело подбрани откъси. По време на престоя ни в Югозападна Англия, през лятото на 1905, тя бе установила огромно количество контакти, беше завъртяла сума ти телефони, беше писала на целия литературен и артистичен каймак от двете страни на Атлантика, познаваше всички, направо не беше за вярване!

Реакциите, въпреки доста високата крайна цена, трицифрено число, което от юдео-християнска свенливост не мога да спомена, не искам между нас да има истории за пари, това не го искам, повръща ми се от тези писатели, които не пропускат да си направят реклама, възползват се от писанията си, за да говорят за предишните си книги, колко продадох, кой ме подкрепи, разгроми, пренебрегна; въпреки всичко това, както казвах, въпреки търговското измерение, реакциите бяха многобройни, светкавични… и единодушни (или почти). Шедьовър. Добра работа. Кои бяха първите поддръжници на Айнщин? Хайде, Алберт! Без престорена скромност, кажи ни имената, не ни дръж в напрежение… Хенри Джеймс, Езра Паунд, Хърбърт Джордж Уелс, това са престижни имена, нали? Повярвайте ми, мога да цитирам още десетки други, Одисей вдигна шум, предизвика ярост, отприщи хвалебствия и заклеймявания, Леополд Блум прекосяваше понякога минни полета, пробождаха го право в сърцето, стреляха по Екълс Стрийт №7, та чак тухли хвърчаха на парчета! Сред най-усърдните беше една млада жена на двадесет и четири години, с която Айлин се беше запознала преди една година, някоя си Вирджиния Стивън. Тя смяташе, че притежавам всички недостатъци на земята: „претенциозен, вулгарен, егоцентричен, фалшификатор“, и какви ли още не! Беше склонна да признае наличието на известна „находчивост“ в моя роман, но според нея намирисваше на желание, или по-скоро на „мъчителна тревога да се харесам“, откъдето произтичаше и прекалената „показност“, „словесната оргия“, която според нея в крайна сметка „изморяваше читателя“. Направо казано, бях някакъв си жалък хвалипръцко, който се прави на интересен в продължение на около осемстотин страници. Безпощадна девойка, нали? Която все още не се беше омъжила за Леонард Улф и не заемаше никакво място в света на литературата. Впрочем това никога не се случи: влиянието на моя Одисей , разпространен двадесет години по-рано, напълно блокира начинаещата писателка, която не можа да създаде латентното си творчество (имам предвид именно Мисис Далауей, Към фара, Вълните , т.н.). Но да мислим позитивно, по дяволите! Благодарение на ентусиазма на читателите ми, — имам предвид най-вече Паунд и Уелс — много бързо Одисей се сдоби с твърде хвалебствени статии в англосаксонската преса. Говореха за „разрив“, за „пълна новост“, сравняваха ме с „Рабле“, дори някой написа, че „някои епизоди в книгата са достатъчни да изградят репутацията на писателя за цял живот“ — Одисеята на Алберт се очертаваше величествена, сияйна, разкриваше Айнщин в панорама.

Успехът се появи в скромното ми съществуване: първият тираж се изчерпа в края на септември, достатъчно основание да се направи много бързо допечатка. Трябва да призная, че Айлин показваше безупречен професионализъм, беше на всички фронтове, борбена, обсъждаща със събеседниците си, без да отстъпи и педя. Случваше ми се, седнал на разклатен стол, близо до входната врата, с отпусната назад глава, да следя с поглед какво става на улицата, движението нагоре или надолу на минувачите, подхващащи кратък парижки разговор — ах, добър вечер! Как сте? Драго ми е, че ви срещнах! Много поздрави на…, как се казваше всъщност? Да, точно така, поздравете го от мен; та, случваше ми се, както ви казвах, след като хвърлех поглед към театър Одеон, който се извисяваше точно пред очите ми в горния край на улицата, да наблюдавам дълго жена ми, седнала зад бюрото си, изпълняваща едновременно три милиона жеста. Повярвайте ми, това беше истински спектакъл! Въздухът в стаята, чийто обем изглеждаше стриктно изчислен, се подчиняваше на най-малките й движения, кълбата дим от цигарата, телефонната слушалка, всеки предмет, разположен на бюрото, й се вписваха в точна програма, разпределена по минути. Поразително, наистина поразително! Разбирам (казах именно „разбирам“, а не одобрявам) как американската нация е успяла да наложи ултралибералния модел на останалата част от планетата. Но стига с икономическите разсъждения, няма да се правя на Кейнс или на Голбрайт, не ми е в стила, нали разбирате, аз съм човек на изкуството, безгрижен творец, мечтател, който седи на няколко метра от жена си, в тази книжарница в шести район, в един есенен ден на 1906 г. По отношение на датите сигурно сте забелязали, че романът ми излезе в един петък, 13-и, и се питате как е възможно писател, който е и здравомислещ човек, да поеме риска да започне кариерата си под такъв знак: именно, за да прогони суеверията и да разбие старите табута! Разбирате ли, Айлин беше изключително напредничава, независимо дали става дума за каузата на жените, за артистичното обновяване или за социализма, и тя настоя да променим смисъла на този символ, да го погазим, както заслужава. В крайна сметка, защо пък не. Но сега, когато сме насаме, трябва да призная, че този петък, 13-и, беше скапана дата, проядена страница в календара. Докато се отдавах на литературен онанизъм в една парижка книжарничка — държах Одисей (или по-точно Одисеите ), над кръщелния купел и го поливах с шампанско в компанията на група приятели и обсипвах с хиляди целувки съпругата си — по време на всичко това се случваше едно знаменателно събитие. На около 700 километра на запад пъхтеше, хриптеше, потеше се една едра жена, с удължено лице с дълъг нос. Тук цитираните анатомични детайли всъщност са второстепенни, защото въпросната жена е на легло, с разтворени крака и това, което прави впечатление или което е важно в телесното й положение, е надутият й корем, чието съдържание се опитва да изтласка от десетина часа. Ааааааааааааааааааааааааааййййййййййййййййййййййй! „Хайде, Госпожо Бекет… още един напън! Да! Ето! Излиза! Момче е! Ох, че хубаво момче!“ Сцената се случва на горния етаж в буржоазна къща, наречена Кулдринаф, разположена в шикозен квартал в Южен Дъблин. По време на действието, ще отбележим, че оплодителят — мъжкарите са отчайващо малодушни — завърнал се от разходка из околните хълмове, същите, по които вашият смирен разказвач скоро ще се отдаде на джогинг и ще го сполети злощастно събитие, което няма да пропусна да опиша, та казвах, че оплодителят, някой си Бил, се укрил в гаража, опънал се в колата си, напълно разкатан и си гризе ноктите. За щастие една прислужница ще притича после и ще го успокои: всичко е наред, майката и малкият се чувстват добре. Ето че на сцената се появява Самюъл Бъркли Бекет и неприятностите на Айнщин, който в момента се носи в облаците, се задават на хоризонта, но търпениетърпение, няма да изпреварвам събитията, неизбежно ще се върна на тях, неизбежно е, но ни делят още приблизително двадесет години. За момента статутът на публична личност изисква да пресъздам възможно най-добре този период от живота си (защото, нали разбирате, нямам никакво доверие на биографите, журналистите и други критици, предпочитам аз да си свърша работата, предпочитам сам да си извая своя бюст на пиедестал).