Фабрис Лардро - Безвремие

Медитация? Търсене на вдъхновение? Ни най-малко. Дали Айнщин е изпитвал угризения? Дали по време на своите вътрешни експедиции е мислил за узурпаторското си съществуване? Всъщност нещо толкова банално в това безпътно, алчно за печалба човечество, на чийто фон той е само един посредствен самозванец. Разбира се, че не, що за приумица? Само някой тъп юдео-християнин като вас може да задава такива въпроси. Отново по необясним начин, знаете каква ми е фигурата — нищо общо с олимпиец — бях освободен от часовете по физическо още от шести клас, Мама осъждаше глупостта, стадното чувство, съмнителната чистота в съблекалните, които предразполагат към педерастия, надпревара по пърдене и мръсни думи, та ви казвах, че по необясним начин ходенето с часове ме подтикна към бягането. Айнщин да се занимава с джогинг? Знам, знам, че ви звучи като майтап, но е истина: Алберт започна да спортува. Ти все пак не се осмеляваше, Ти, гениалният писател, да се показваш по кейовете на Сена в началото на века, да се разхождаш по тениска/анцуг/маратонки, да вониш на пот, да пръхтиш като тюлен пред издокараните дами? Не, разбира се, че не, Айнщин, трябва да отбележа, притежава все пак малко честолюбие и социално достойнство. Всъщност практикувах този разход на физическа енергия много тайно, далеч от погледа на себеподобните си, на ирландска земя. Аз и Айлин прекарвахме част от годината в Дъблин, в чудесния апартамент на Мериън Скуеър, луксозно обзаведен след първото ни съвокупление. Имахме няколко служители по поддръжката и кухнята, а като връх на изискаността си имахме шофьор. Казваше се Лиам, спомням си много добре, мога да ви уверя, че по нищо не приличаше на домашен помощник: пушеше някакъв черен тютюн, а пепелта се сипеше по сакото му на дупки, почти не казваше изречение без псувня и както доста бързо открих, поркаше преди, по време и след работа. Казано ясно, това означава, че караше напълно пиян. Все пак трябва да призная, че като се абстрахираме от тежкия му дъх, маниакалната склонност да разказва мрачни спомени от един свой престой в Анверс, на пръв поглед той не проявяваше никакъв признак на сетивна недостатъчност: очите, крайниците, слухът, всичко функционираше нормално — привидно. Лиам, бивш моряк, отхвърлен от морето, познаваше чудесно Дъблин и околностите му, човек би казал, че ги познава някак инстинктивно, така че предусещаше опасността и отдалечаваше злите духове. Никога не сме претърпявали и най-малка злополука заедно (като изключа онази овца по пътя за Рослар, която се гътна и чийто собственик заплашваше да ни убие, но да вървим право към целта). Не знам защо семейство Бойл го държеше на служба, вероятно от съжаление или по навик, не виждам друго обяснение. Както и да е, харесвах този дърт симпатяга и само аз се възползвах от услугите му. Лиам беше значи шофьорът при моите тайни спортни експедиции. Винаги тръгвахме рано сутрин, докато Айлин рисуваше в огромното помещение, което й служеше за ателие. Целувчица, „приятна работа, скъпа“, „на теб също, любими“, слизам по стълбите, ето ме до Лиам (настоявах винаги, макар да не е по протокола, да сядам отпред, на „мястото на мъртвеца“). Лиам се въздържаше по улиците на Дъблин, но щом излезехме от града, се развихряше на пълна газ. Ето ни сред ирландското поле, с развети от вятъра коси (поне това, което е останало от тях), сред ад от вибрации, бръмчене и други механични боботения. „Лиам — молех го понякога, без да показвам, че умирах от страх, — не бързам чак толкова, не бихте ли намалили малко скоростта?“ „Ох, господине, бих, но представете си, че пристигнем след проясняването…“ „Намираме се в Ирландия, Лиам, знаете по-добре от мен, че времето се променя бързо в тази страна: ще пристигнем за следващото проясняване…“ „Знам много добре, господине, ами представете си, че няма второ проясняване!“ Логиката му бе необорима, безупречна. Когато един друг ден му направих забележка, че подчертано кара плътно вдясно, по-конкретно на завоите и особено на баирите, той отвърна, без да се колебае: „Господине, това ми позволява да виждам по-добре насрещните коли: така е по-сигурно.“ Което и трябваше да се докаже. Бях си избрал за терен на моите упражнения път, който свързва Глендалуф и Ратдрум, по хълмовете на Уиклоу. Казвах на Лиам да ме чака в колата, където нямаше да пропусне да полее престоя си сред природата, а аз, с раница на гърба, поемах по пътя. Щом се измъкнех от полезрението му, сядах на една скала, за да извадя екипа си. За минути си нахлузвах шортите, обувах маратонките (красиви сини адидаски, купени на златна цена в голям спортен магазин) и слагах суичъра. Хайде, на пистата, Айнщин… Наистина изплезвах език, няма какво да крия, особено първите дни, имах усещането, че пускам във водата старо, надупчено корито, проядено от ръжда, нападнато от колония упорити водни хлебарки. Малко по малко обаче старите ми петдесетгодишни кокали позаякнаха: бях далеч от маратонеца, но определено имаше подобрение.