Фабрис Лардро - Безвремие

Преди да ви разкрия тъжния епилог на тези сеанси по джогинг, ще отговоря на въпроса, който някои от вас вероятно си задават: наистина, ама защо му трябва на човек да си усложнява живота и да препуска през хълмовете? Какво повече ти трябваше, Алберт? Талантът ти вече беше признат, материално беше осигурен, беше се оженил за прекрасна жена, какво тогава? Колкото и да изглежда смешно, започнах да се тревожа за тялото си. Признавам, малко късно и вероятно безполезно, исках да отложа във времето упадъка му. Връзката ми с Айлин ми даваше нов импулс за прелъстяване, нали разбирате, бях се поокопитил, излязъл на преден план в последния момент ! Не исках прекрасното създание да развали магията и внезапно, в една хубава сутрин, да се опомни, откривайки под чаршафите един нисък дебеланко: но какво става с мен! Не! Не е възможно! Господи! Ама каква глупачка съм била! Започвам значи битка срещу шкембето, хайка срещу тлъстинките, бъхтене на лимфатичното ми туловище: джогингът беше само първият етап от една дълга война, той трябваше да сложи край на години на заместителна и високотехнологична сексуалност — години през които погледът на другия беше печално отсъстващ. Преживявах класическата криза на западния мъжкар, патетичното жизнено стряскане, което ви стяга гърлото когато осъзнаете, че времето ви е минало, в това няма, общо взето нищо оригинално, чист обществен продукт, предвидим и форматиран. Но стига обяснения, да се върнем на злокобния епилог, който ви обещах преди няколко реда, да се върнем на този юлски ден през 1907 г. Оставих Лиам и след подобаваща загрявка се втурнах. Не обърнах внимание на болката, която се усилваше, постепенно обземаше цялата лява страна на тялото ми; продължавах гордо, тъпо. И се сгромолясах с главата напред в изтравничето.

Лиам, който бе дръпнал един сън — широк, бленуван плаж, където образите от Анверс се връщаха неизменно — се притеснил доста късно от изчезването ми. Намери ме едва на триста метра от колата, в локва повръщано. „Ох, господине! — чух, агонизирайки, и всичко ми бе като в мъгла, не трябва да се докарвате до такива състояния!“ За Лиам неразположението можеше да бъде само алкохолно… Доблестният ми шофьор ме занесе на раменете си до ролс ройса и със скорост, която не смея и да си представя, като се има пред вид, че чувството за дълг стои над което и да било обмисляне, ме докара в Дъблин, когато вече беше мръкнало. След многобройни, съмнителни прегледи (мисля, че вече ви описах медицината в тази страна, безсмислено е да обяснявам надълго и нашироко) лекарите отхвърлиха така заплашителната хипотеза за инфаркт: заключиха, че става дума за стомашно неразположение. Стомахът ми ме спаси.

Сприятелили сте се с Х. Дж. Уелс, автора на Машината на времето. Този факт не може да не ни учудва, подходите ви към литературата са толкова различни. Какво мислите по този въпрос?

Различие, различие… знаете за първата ми, невротична, неизменна страст към научната фантастика — в тази област Уелс беше сред най-великите писатели. Писмото му от 22 ноември 1906 г., придружаващо талона за поръчка на Одисей , силно ме развълнува. В него той беше както винаги прям, напълно честен: бил впечатлен от „моя гений“, но не знаел дали „чудесният литературен опит“, който правех с моя роман, щял да бъде успешен. Желаел го, без да бъде „сигурен“. Признаваше, че ми е писал по настояване на жена си Катрин, която „ценяла повече този тип литература“ и се била „запалила“ по Одисей . „Мисля, че тя изгаря от желание да разговаря с автора, до такава степен творбата я впечатли.“ Айлин веднага реши да ги покани в къщата ни в Корнуай.

Така, в един хубав юнски ден, Хърбърт Джордж Уелс нахлу в една градина в околностите на Торки. Виждам отново силуета му на здрачаване, в този хубав летен ден (ето че ставам поет, автентичен творец!), огромната му сянка, която вървеше пред него, спокойната му и все пак решителна походка. До него Катрин като че се носеше във въздуха, а слънцето преминаваше през нея сякаш не смяташе за полезно, прилично или справедливо да я озари. Великолепен уикенд. Веднага си паснахме. Уелс беше наистина страхотен тип, прям, жизнерадостен, много далече от литературните превземки, изобщо не беше дребнав. Впрочем (простете тази морфо-психологическа скоба), лицето му отразяваше напълно характера му: кротост, толерантност, доброта, откровеност. В него се таеше и нотка на духовитост, лека насмешливост, но винаги с мярка, british education преди всичко. Катрин беше много по-дискретна, интровертна, но зад тази броня се усещаше една страстна натура, способна на крайности, от онзи тип жени, които биха напълнили джобовете си с камъни, а после най-спокойно ще се потопят във водата на някоя река 22 22 Намек за самоубийството на Вирджиния Улф. — Б.пр. . За мен беше шок да се срещна с човека, чието творчество бе преобърнало живота ми: представете си айнщиновото детство без научната фантастика, аз, изгубен в матриархалната галактика, депортиран на планетата майка, тя, непреклонна до дупка, не се предава — Айнщайн или нищо! Геният или смъртта! Профуквах всичките си джобни пари за междугалактически писания, които тайно изяждах с кориците, сякаш вече ставаше дума за порно списания (някой добре школуван психоаналитик, натъпкан с фройдиски витамини, със сигурност ще види в този низ от ракети едно предвещание за фалическо измерение). Всеки път когато мама пристигаше и хващаше синчето с тези жалки/повърхностни/деградиращи четива, настъпваше драма. „Алберт, казваше тя с дълбока въздишка, как можеш да четеш това!“ Припомнях, че в научната фантастика се съдържа думата „наука“ и че освен това много автори, сред които Уелс на първо място, са били самите те учени: нахалост, плъзгах се надолу по наклонената плоскост, невъзможно беше да я умилостивя.