Не можах да се въздържа да изразя пред Уелс още първата вечер огромното си възхищение от романите му, по-конкретно Машината на времето , излязъл преди десетина години.
— Това е… това е една чудесна книга (бях по-разпален отвсякога, повярвайте ми, направо като обсебен).
Учтиво „благодаря“.
— Още при първия прочит на човек му се иска да замине…
— Да замине?
— Да пътува във времето!
— Това е най-приятният комплимент, но може би и най-страшният, който може да се направи на тази книга!
— Сигурен съм, че един ден науката ще ни позволи… Вижте какво научаваме от Айнщайн за относителността на времето!
— Боже мой!
— Защо?
— Защото не знам дали човекът ще съумее да използва един такъв потенциал… (Ах! Забравях: той притежаваше несъвместимите с литературата съвест, морално чувство, всички тези похвати на цензурата, самобичуването, които кастрират писателите.)
— О, трябва да му се гласува доверие…
— Тогава книгата ми вече няма да бъде роман, а обикновен изследователски метод за изучаване на бъдещето.
Точно така (при положение че се изследва миналото).
Семейство Уелс стана много бързо част от нашия близък приятелски кръг. Отношенията ни бяха неподправени, най-вече естествени. Стеснението ми пред Хърбърт бързо се изпари, намерих в негово лице истински приятел. Чувствах се добре в компанията на този човек, който не търсеше непрекъснато повод да ви шашне — беше като мен нисък, по-скоро пълничък, с напредващо оплешивяване (очевидно не беше чак травмиран от изчезването на косата си, нищо общо с отчаянието от косопада на вашия почитаем разказвач). Скромният му произход, ето още една обща черта, спомена за майката, която здраво се бе бъхтила, изцяло отдадена на децата си, беше оставил траен отпечатък в съзнанието му. „Още от дете, сподели той един ден с мен, пред очите ми беше образът на жена, смазана от умора, с дълбоки сенки под очите…“. Как да не обикна другар, който с такова вълнение говори за майка си? Направо ти се приисква да го целунеш по голото теме! Но вълнението и привързаността не изключват прямотата, нали? Хърбърт ми казваше направо какво мисли за работата ми — намираше я за изключително скучна и трудноразбираема (използвам крайни изрази, за да впечатля читателя, но никога, ама наистина никога, този дискретен джентълмен не би си позволил подобни думи: да кажем просто, че не изпитваше никакъв афинитет към езиковите конструкции в моя Одисей ). Актуалните литературни събития също не ни сближаваха: според него Пруст притежаваше „много по-малка документална стойност от тази на каталога на универсален магазин“, Конрад, един от приятелите му, чиито заслуги се опитвах да изтъкна, създаваше, според него „потискащо, обременено с хиндуистки заврънкулки“ творчество. Да спрем дотук. Приятелство да, но не и угодничество. Сега, като отворихме темата за предпочитанията, сюжетите, всевъзможните тотеми и табута, да се върнем на парите, да споменем за чепатото ни отношение към този въпрос, на нас — писателите, социален кръг, който гръмко се обявява за прогресистки и споделя хиляди други щедри идеи. Както знаете, Айлин беше фрашкана с пари, затова посрещахме семейство Уелс в Палас Бойл мейд ин Корнуай, където никой не се чувстваше наистина уютно, най-вече съпругата ми. Затова повечето от срещите ни се състояха в дома на семейство Уелс, в Сендгейт, нормално жилище с покривкаминабанявсекидневнаиспалня, а не еснафска репродукция на Бъкингам Палас. Хърбърт беше струпал тази къщичка преди шест години с хонорара си от Машината на времето или може би от Война на световете , вече не си спомням, няма значение, той се гордееше много с дома си. Честно казано, нямаше от какво човек да се възторгва пред тази барака, чието единствено предимство беше разположението й близо до морето и южното й изложение, гарантиращо слънце, в случай че то пожелаеше да се покаже. Хърбърт особено обичаше своята закрита тераса, най-светлото място, където се настанявахме, за да разговаряме, да прекрояваме света (през летните следобеди топлината беше непоносима в този парник и аз се потях ужасно. Не понасям тропическите климати, предизвикват у мен прекалено изпотяване, придобивам прасешки вид, ужасен вид, който би накарал всеки сериозно да се усъмни в моя коефициент на интелигентност). Що се отнася до Хърбърт, той беше стоик, безстрастен, бритиш флегматик, май потта щади поданиците на Нейно Височество. Винаги се опитвах да сложа край на разговора, подтиквах го да излезем да глътнем чист въздух. Често се разхождахме с колела в района, именно във Фолкстоун, бъдеща връзка с Континента. Връщах се капнал от умора, с мускулна треска, но щастлив от този споделен миг. Семейство Уелс бяха много сладки в своята интимност, използваха цял куп прякори, безброй кичозни галени имена: Хърбърт биваше назоваван Mr Bins , а Катрин ставаше Miss Bits или, както чух един път, Snitch . Впрочем тя доста се притесняваше, когато съпругът й използваше тези обръщения пред нас, тя беше дискретна жена, изключително стеснителна и много чувствителна. С типичния си айнщинов маниер винаги да правя гафове по време на разговор, без да искам, бях съживил болезнен спомен от нейното съществуване, произнасяйки едно на пръв поглед безобидно име: Изабел. И-ЗА-БЕЛ. Три срички и ето, че Алберт забърква голяма каша, обстановката се срива, настъпва интимен апокалипсис, започва се с извиненията, съпружеските упреци. Катрин пребледня като платно, сви се на стола и погледна с болка мъжа си, после ни помоли да я извиним. След като тя излезе, Хърбърт ни разкри историята, уверявайки ме, че нямам вина, „нямаше как да знаете, Алберт“. Изабел се казвала предишната му съпруга, братовчедка, за която се оженил преди петнадесетина години: бяха разделени, разведени, но, изглежда, коконата все още упражняваше своя чар на определено ниво (нали се сещате, все за едно и също става дума). Дали продължаваха да се срещат? Дали се…? Няма смисъл да ви обяснявам с пълни подробности, г-н Либидо яростно безпокоеше Хърбърт, чиято връзка с Катрин, ако добре бях разбрал, не беше синоним на безумна еротична страст. По-скоро имам ясното усещане, че по онова време бяха възприели modus vivendi , изключващ съпружеските контакти. Все пак Хърбърт не беше чалнат, нито кандидат за монашески живот, нененене, напротив, той щедро прилагаше своята теория за една „нова сексуалност“. Господинът беше публикувал преди две или три години нещо като роман/есе, около който се беше вдигнал голям шум, Модерна утопия . В заключение препоръката гласеше: давайте смело напред! „След като в наше време можем да контролираме ражданията, ми беше обяснил той надълго, любовта може, дори трябва да се приема лежерно! Не смятате ли така, Алберт?“ Беше трудно да кажа да, при положение че Айлин седи срещу мен — въпреки феминистките си уклони тя щеше мигновено да остави чашата си чай и да ми издере лицето! „Разбирате ли, Алберт, всяко човешко същество би трябвало да познае два периода в живота си: фиксацията върху един индивид (това е класическо, потребно, разбираемо, разбирам го напълно), но би трябвало да е възможен и един друг етап (който ще нарека «разпиляване на интереса», умножаване на «еротичните прояви на внимание»)… Човек никога не е нито напълно моногамен, нито напълно развратен, нима не ви се вярва! Всеки може да има и едното, и другото поведение…“ Не знам дали е питал Катрин какво е мнението й по този въпрос, това, в което мога да ви уверя, е, че Айлин не прояви никакво чувство за хумор, когато ми дойде странната идея да приложа техниката на Уелс, какво пък толкова, ставаше дума за научен експеримент! Но ще видим после, ще видим после, какво произтече за съжаление от това ужасно недоразумение.
Читать дальше