Фабрис Лардро - Безвремие

Започна да работи още на следващия ден.

След пет години, на 3 февруари 1913, за да бъда точен, няма какво да си играя на „приблизително“, да романизирам дистанцията — времето минава, паметта изневерява, пъзелът се обърква, снимките се замъгляват — та както ви казвах, пет години по-късно се появи френският превод на моя роман, подписан от Валери Ларбо. Тъй като Блум Прес не можеше да поеме разноските, книгата излезе в ново издателство, Нувел Ревю Франсез, благодарение на енергията и на убедителността на моя предан преводач, който успя лично да спечели дори Андре Жид. Тогава издателството се намираше на ул. Мадам №35, негов директор беше един напорист младеж, някой си Гастон Галимар. Ах, Гастон, забележителна личност, човекът, който промени живота ми, имам какво да кажа за Гастон, но ще видим после, ще видим после, да сложим край на разговора, ако сте съгласни, и да се върнем към хода на историята.

Малко и? Главно И? За каква история става дума? Сред многобройните събития, открояващи се в живота ми по онова време, би трябвало да спомена една среща, една жена, честно казано, готино парче, извор на удоволствие в мекото легло, привличащ/привлечен екземпляр, но се въздържам, отлагам, налагат се други факти, изплуват образи, равна повърхност, правоъгълна, приблизително сто и двадесет метра по дължина, деветдесет на ширина, ниско окосена трева, големи бели линии, декорът, да кажем по-скоро гредите, е побит. Защото градинарят, мъж, очевидно лишен от вкус, небрежен чиновник, който си брои стотинките на края на месеца, обзалагам се, е лепнал на всеки край рамка от бял метал с мрежа на широки дупки. Какво се надява да хване? Огромни пеперуди? Странен ентомолог… Преследвал е симетрията чак до нейните злокобни и последни укрепления, като е избрал да центрира гредите, така че те са едни срещу други, така че и Айнщин, защото става дума за мен, да се озове на края на игрището, зорък вратар, отговорен и бдящ часови. За момента е спокоен, действието се развива на другия край на стадиона, топката се движи, да, дълго напречно подаване на Комбет към Галимар, преодолява с дрибъл двама играчи от противниковия отбор, прониква във вражеските редици, подава на Ривиер, да, той поема, кратко надиграване с Фурние, противниковата защита е разбита, отново Галимар… който загубва топката, но играта продължава, внимание, Тардьо отнема топката, подава наляво на Жироду, леко го избутват, но съдията свири непряк свободен удар, добро решение, топката сега е на разстояние шестнадесет метра, Галимар е на линията, ще може да бие, ето, ето, о, не, ударът е спрян, започва контраатака, сега трябва бързо да се върнат, сините са останали без сили, невинаги е лесно, ето, внимание, червените се приближават, преодоляват защитниците един по един, остава само Сю, последно укрепление срещу противника, на Сю не му остава нищо друго, освен да го спъне. Централният нападател на червените — първокласен артист, кълна ви се, италианец или аржентинец, се строполява с гръм и трясък в наказателното поле, като подкосен от невидима картечница. Съдията свири нарушение и дава жълт картон: изпълнява се дузпа. Нашият капитан, Тардьо, отива да разговаря с мъжа в черен екип и се опитва безуспешно да го убеди: божествената присъда не се оспорва. Топката е поставена с маниакално старание върху белия кръг, разположен на единадесет метра от вратата — моята врата. Позната ли ви е тревогата на вратаря, когато се бие дузпа? Уверявам ви, че е огромна, особено когато се случва три минути преди края на мача, а резултатът е нула на нула. Всички погледи на екипа са обърнати към вас, наблюдават ви с умоляващи очи, хайде, Алберт, покажи ни майсторството си, можеш да го направиш, вече си го правил, съсредоточи се! Съсредоточавам се, съсредоточавам се, повярвайте ми, аз съм рис, гепард, истинска котка, фиксирам противника с убийствен поглед, ще скоча върху топката, ще я направя на пух и прах. Изпълнителят е на място, изсвирване, той се засилва. Ето, жребият е хвърлен, топката лети във въздуха, всички са затаили дъх. Айнщин в готовност да я поеме, Айнщин в движение, героят в действие. Моето кредо? Копчето на съдбата, ляво/дясно, дясно/ляво, да избера една страна, да се доверя на бездната, да скоча в неизвестността. Това е моята трагична страна, няма как, нося Расин в душата си, имам мисия, трябва да се хвърля, да дръзна, да придам на окаяните ни игрища малко омирова нотка. За да обобщя действието и да припомня финала му, да бъдем методични: