Фабрис Лардро - Безвремие

Кариерата ми на футболист приключи след случката с дузпата. Но отношенията ни с Гастон не охладняха, напротив. Както ви казах преди малко, издателят ми, който ме смяташе за приятел, ме канеше в „селската си къща“ в Нормандия. Семейство Галимар имаше малка вила, която ползваше от време на време, в Бенервил, някъде между Довил и Улгат. Разбирате ли, някакво нищо и никакво къще, просто замък на брега на морето. „Чувствайте се като у дома — ми казваше Гастон — можете да идвате, когато пожелаете…“ Ако трябва да бъда честен, не се ограничавах, дори добре се възползвах от имението на Галимар през двете години преди Първата световна война. Гастон винаги ме посрещаше много естествено и топло, вадеше заради мен най-хубавите вина, гощаваше ме с вкусни гозби. Постепенно започнахме да се опознаваме, да се ценим, не беше от типа хора, които се разкриват за две секунди, но ми споделяше своя ентусиазъм, някои от притесненията си.

„Кога ще ми представите съпругата си, Алберт? Ще бъде добре дошла тук. Започвам да си мисля, че криете нещо от мен…“ Въпреки неговата настойчивост, въпреки многобройните му покани, никога не предложих на Айлин да ме придружи в Бенервил, отнасях се с подозрение. „От какво се страхувате, Алберт?“ Виж ти… Съжалявам, че трябва да го кажа, но освен футбола, цигарите или колите Гастон имаше и други пристрастия: господин Галимар обичаше също жените и жените на свой ред откликваха на тази страст. Той жадуваше да си присвои авторите на своите конкуренти, но също и младите и красиви създания… и се справяше успешно. При тези обстоятелства, до какъвто и стадий да беше достигнало нашето приятелство, споделяне, единомислие и всичко останало, и дума не можеше да става да му представя Айлин. Да вкарам вълка в кошарата, да тласна жена си в прегръдките на прелюбодееца, как си го представяте! Може би ме вземаше за моя герой Блум, който оставя Моли в компанията на Бойлан, непочтения импресарио, долнопробния сваляч! Нали ви е ясно, че не съм луд, поне все още не съм се побъркал.

Тъй като подхващаме темата за женските завоевания, област, в която Гастон се изявяваше блестящо, трябва да кажа, че и аз се справях достойно, макар и призванието ми да бе малко позакъсняло. Дори ще ви доверя една тайна. Преди малко говорех за една пищна мадама, ако мога така да кажа, известността ми отскоро бе променила отношенията ми с жените. Не може да се говори за доверие, ненене, това не е за мен, мога да твърдя, че се наблюдаваше известно отпускане, да го наречем по-скоро дедраматизиране. О, мога да ви уверя, че връзката ми с Айлин беше във всяко отношение съвършена, хармонична. Новият ми литературен живот обаче водеше до контакти, срещи, сред които съвсем естествено с жени. Те са големи читателки на романи, разбирате ли, те съставляват основното ядро. Естествено, и дума не става да свързвам автора с неговия герой, по метода на Сент-Бьов, но е неизбежно, когато изпитвате симпатия, дори възхищение от нечие творчество, да сте предразположени към писателя. Може би ще изпитате желание да се срещнете с него, да задълбочите близостта, породила се чрез текста? Нима не е така? Тя се казваше Виолет. Срещнах я през есента на 1913 по време на дебат в Сорбоната. Същата седмица Айлин спешно беше заминала за Охайо — баща й беше получил сърдечна криза. Така че бях сам в Париж, свободен, за неопределено време. Как и защо се престраших да я поканя у дома след лекцията? Иска ми се да мога да отговоря „защото се чувствах писател“. Точка. Нима литературата може до такава степен да ви направи уверен? Нима може да замести разделното хранене, годините на психоанализа? Като че ли да. Но да кажа, че пишех и публикувах само с такава цел… Виолет притежаваше арогантна чувственост. Силуетът й с добре очертани форми, с тежки гърди — в стил вътрешните страници на Penthouse , за да ви дам представа — беше точното въплъщение на юношеските фантазии. А що се отнася до мен, до този момент въпросните фантазии си бяха останали именно такива. Фактически ми се прииска да премина в действие, да прескоча Рубикон, това не изглеждаше толкова сложно (поне на теория). Инструментът, знам колко този термин ще ви шокира, възмути, долен мачо, мръсен Айнщин, отвратителен герой, та казвах, че инструментът беше съвършен отвсякъде, така за няколко часа се възползвах максимално от хилядите франкове, вложени в Плейбой, Люи и други издания, които си поставяха за цел да изградят младия мъжкар. „Съжалявам, нямате навършени осемнадесет години.“ Младият юноша, жаден за знания, дори след май 1968, все още се сблъскваше с моралното престараване на някои от продавачите в будките (най-вече жените, които те гледат възмутено, „малък развратник, ако ти бях майка, щеше да видиш тогава!“). По-скоро трябваше да се разчита на мъжете, да обиколя предградието с колело независимо от сезона, дали вали дъжд, сняг, духа вятър, вилнее буря, или са адски жеги, да кръстосам кварталите с Росинант, за да намеря божествената будка, благосклонния продавач, мой еротичен съучастник. Какво удоволствие след изморителното пътешествие да се върна с ценното издание вкъщи! С изтръпнали от студа и усилието крака, свалям палтото си и потъвам в четене, пътешествието започваше. Предприех това пътешествие с Виолет в продължение на една нелегална седмица — седмица, през която изследвахме заедно еротичната география, и по-конкретно Пиренейския полуостров. Мислех си, че това е юношеска забежка, само практическо прилагане на принципите на Уелс. Просто ей-така. Между другото. Чувствена интерлюдия. Казвах си, че не е нужно да тревожа Айлин, никой няма да разбере нищо, запази за себе си спомените и избягвай излишно откровеничене. Естествено, се заблуждавах, но ще видим после, ще видим после.