Фабрис Лардро - Безвремие

Запознах се с жена си в театъра и там я изгубих. Съгласен съм, че изразът е банален и опростява нещата, но ще го запазя поради липса на друг (понякога клишетата си имат и добра страна). Дъблин 1904/Париж 1913, запомнете тези дати, извайте ги в мрамора, това е моята епитафия, хронология на айнщиновото разлюбване. Как успях? — ще ме попитате. Дали Айлин разбра за моята забежка? Дали жена ми си възвърна зрението и веднъж прогледнала, реши да скъса със своя шишкав мъж? Грешни отговори, грешни отговори, защото обяснението се съдържа само в една дума: Гастон. От месеци ми опяваше, че искал да се запознае с Айлин и най-накрая отстъпих пред доводите му. Разбирате ли, случаят беше уникален, изключително важен, от държавен интерес, невъзможно беше да се измъкна! 23 октомври 1913. Говори ли ви нещо тази дата? И така, в този паметен ден, господин Галимар, голям любител на театъра, ме покани на откриването на театъра Вийо-Коломбие, на парижката улица със същото име. „Ще ме обидите, Алберт, ако не дойдете с Айлин…“ Шантажираше ни емоционално, играеше си на засегнат приятел, пусна в ход цялото си театрално майсторство. Лично мен мъчениците на сцената никога не са ме интересували, не са ми убедителни, намирам ги за превзети, изкуствени, само преиграват и дори да се съсредоточа, да си предам сериозен и вглъбен вид, тирадите им ме отегчават. Впрочем, никога не съм си присвоявал пиеса, била тя и Изгнаниците на Джойс , нито какъвто и да било текст в диалогична форма, Айнщин се въздържа, избягва постановките: без него! Честно казано, много ми се иска да забравя колебанията си по отношение на някой си Бекет-Самюъл, ирландец и драматург по професия, така щях да си спестя неприятностите, но карай, забрави за това, Алберт, без неприязън, не се кахъри. Гастон наистина си падаше по театъра, погледът му грейваше, когато заговореше за магията на сцената, за гласовете на актьорите (най-вече на актрисите). Мисля, че ако имаше възможност, щеше да зареже живота си на издател, да напусне НРФ и всичко останало и да се потопи в света на театъра. Във всеки случай, обвързвайки се със своя приятел Копо със създаването на театъра Вийо-Коломбие, той сериозно се ангажираше в тази сфера. Спомням си радостта му, когато ми съобщи, че сделката е сключена: „Създадохме дружеството, Алберт, представяте ли си! Ще стана управител на истински театър! Репетициите ще започнат скоро…“ Като приятел и основен автор в НРФ не можех да се покрия в последния момент, дори трябваше да отида с половинката си.

Гастон ни беше запазил места на първите редове. Вече не помня точно поради каква причина — проблем с движението или непредвидена среща — но ние пристигнахме точно когато светлините угасваха. Гастон ни чакаше във фоайето. „Елате, ще ви настаня…“ Сигурно ще решите, че съм параноик, но още от първия миг, от първия поглед, в полумрака, сред меката обстановка в театъра, аз предчувствах тяхното привличане. Гастон бе захвърлил синята си униформа, беше се изтупал: марков костюм, луксозни обувки, идеалният прелъстител. Жена ми не падаше по-долу: изключително елегантна вечерна рокля, със задължителното деколте, дискретен, но въздействащ парфюм. Таксито ни беше оставило на ъгъла на улица Рен и все още си спомням много добре, не си измислям, как неколцина минувачи се обърнаха и ни изгледаха, когато минахме — когато тя мина. А имахме да извървим само двеста метра… Гастон се изчерви на мига, когато погледът му срещна този на Айлин. Опита се да се овладее, да скрие вълнението си: напразно (съпругата му Ивон, която седеше до него, също беше забелязала изчервяването на Галимар). Без повече да се бави, той ни придружи до залата. „Ще се видим през антракта…“ И ето че трагедията започна. По-добре да си призная, че разигралата се сцена сериозно ме впечатли, че това е най-малкото, което мога да кажа. „Ама че тъпак, си казвах, ама че тъпак! Още повече, че си знаеше!“ След представлението отидохме да вечеряме в ресторант с цялата трупа. Озовах се срещу техническия организатор — странен тип, който се казваше Луи Жуве, а Айлин, да кажем, че беше случайност, се оказа срещу Гастон. Много добре видях, че се привличат. Спонтанно. Издателят ми знаеше, че Айлин рисува, и заложи на темата за изобразителното изкуство, блесна с културата си в областта на изящните изкуства, показа се като приятел на Изкуствата. Не успявах да се съсредоточа върху думите на моя млад събеседник (споделяше театралните си проекти), опитвах се да доловя за какво си говорят до мен. Искаше ми се да скъсам нишката на разговора им, да възпра изреченията, емоциите, усещах как се плъзгат покрай мен, пъргави, порой от думи, които избликваха и се отдалечаваха, отлитаха на светлинни години, той ми отнемаше жената под носа, а аз трябваше да си мълча, да бездействам, истински рогоносец! Чувах го как се възторгва, разговаря с Айлин за Брангвин, офорти, невероятни литографии! Повярвайте ми, това е абсолютната светлина! Като вик! А и тези колони от дим… като конструкции от облаци… Ще ти ги начукам колоните от облаци! О, знам, знам, че ви изглеждам отвратителен, патетичен съпруг, който се прави на собственик, липсва ти увереност, Алберт, прехвърляш върху Айлин собствените си съмнения, извайваш я по собствения си злокобен образ: кой изневери? Спомни си… кой кого предаде? Как можеш да си я представяш в обятията на Гастон? Кой ти дава това право? Печелите една точка, но ще видите, че по-късно — хайде, стига толкова!