Фабрис Лардро - Безвремие

Въпросник с готови отговори за литературна вечеринка:

В1: Може ли геният да бъде мръсник? Да.

В2: Можем ли да харесваме творчеството на този мръсник? Да.

В3: Какво мисли по въпроса ниският дебеланко? По дебата за морала, естетиката — дали една творба трябва да бъде красива И справедлива? — От всичко това бягам като от чума, надушвам клопката от десет хиляди километра, уловката на критиците, фикционално тресавище. Да не би Алберт да е жалък страхливец? Разбира се, че не, търсите да се заяждате? Някои не се отказват от оргазмите си, аз пък от ентусиазмите си. Значи е неморален? Невинаги невинаги, ненене, много лесно ви се вижда да ме отстраните, да ме изкарате безразличен, но нали разбирате, тъй като познанията ми за миналото, към които се добавя и положението ми във времето, ми даваха известно предимство, известна привилегия, затова реших да попренапиша историята (само малко). Първо, да не се срещам с предполагаемия автор: Фердин, дежурният мърморко, няма да се появи в нашата история. След това, по отношение на моралния въпрос, памфлетите ще останат в блатото на неродените замисли, далечен зловонен лепкав зародиш, заченат от болен мозък (но гениален). Никой издател, никой печатар, никой книжар няма да направи достояние на публиката (която, да бъдем реалисти, понякога само това и чака) тези канонади. Четенето на романи вече няма да бъде осквернявано от нежелани недоносчета. И най-сетне, за да сме сигурни, че литературата ще надделее, че артистичната почтеност ще победи, ще поизчистим романовото творчество на нежелания от малкото антисемитска сгурия на повърхността, видна, как да не признаем, за всеки прозорлив читател още в Пътешествието . О, успокойте се, Айнщин няма да отнема силата на текста, няма да заличи черната му страна, мъдрата му гадост си има своята стойност, няма да използвам словесни пинцети, изобщо не мисля да ви предлагам Селин light, само необходимите разрези, никой няма нищо да разбере.

Ето ни пак сами. Тъй мудно, тъй тягостно, тъй печално е всичко… Скоро ще съм стар. И най-сетне ще свърши. Толкова народ е идвал в стаята ми. Казваха разни неща. Не ми казаха Бог знае какво. Отиваха си. Остаряха, пипкави и окаяни, всеки в своето си кътче на света 30 30 Луи-Фердинан Селин, Смърт на кредит, ЕА Плевен, 1999, превод от френски Зорница Китинска, стр. 9. — Б.пр. .

Започваше така. Хубаво начало, нали? Жалко, че не е мое… Трябваше да бъде подписано от Фердин, но съдбата реши друго. Бях на петдесет и пет години, когато романът, започващ с тези думи, излезе в Галимар, през февруари 1914 г. Джеймс беше заминал обратно за Италия преди няколко дни, решил да изпие живота до капка, до пълния мрак. Бях му подарил екземпляр от новата си книга, току-що излязла от печатницата, бялата поредица на НРФ, красива червена ивица, със следното заглавие, изписано в черно: Смърт на кредит . Стигна се дотам, че Гастон наложи ръкописа на своите съветници от цензурната, пардон редакторската колегия, защото приятелят Жид не беше по-навит, отколкото за Одисей , а що се отнася до Ларбо, този път той наистина направо се дистанцира. Не беше единственият. Опусът ми наистина беше приет доста хладно от журналистическото братство, наричаха ме недостоен и отвратителен, произвеждащ боклуци, твърде вулгарен, загниващ нихилист , и т.н., и т.н. А пък аз бях вложил цялата си душа в този текст, повярвайте ми, той разказва за детството и първите стъпки в живота на Фердинан Бардаблум, моя персонаж герой, виждате го още от раждането му в Курбьовоа, откривате семейната му среда, честно казано, доста неприятна, навлизането му в света на труда — представител/момче за всичко/опаковчик, няма срамна работа, престоя му в Англия в Мийнуел Колидж (Рочестър), епопеята по преминаването на Ламанша, всъщност живота с неговия тъжен, комичен, патетичен блясък. О, съществуваха верни приятели, признавам, въпреки че не бяха навалица, сред тях бе Уелс — струните на пролетарското му сърце се трогнаха от моята история. Айлин се опита да ме утеши, да ви кажа — от семейна солидарност, творческа привързаност, но за да бъда честен — не го правеше съвсем убедено. „Продължавам да се възхищавам от работата ти, Алберт, но в новата книга има пасажи, които ме притесняват, не знам точно защо. Човек има усещането, че си уреждаш сметките, че има нещо реваншистко. Ти си блестящ, понякога забавен, често талантлив, но не си се помирил със себе си, усеща се някаква неприязън, натраплив страх от смъртта и деградирането, които желаеш да ни предадеш на всяка цена, искаш да ни вземеш със себе си, Алберт, а това пътешествие е трудно…“