Фабрис Лардро - Безвремие

Бях разобличен. Както ви казах, предстоеше да отпразнувам своя петдесет и пети рожден ден, а живеех със създание, което беше с двадесет години по-младо от мен. Понякога се чувствах остарял, изморен от всичките тези разходки във времето, от тази постоянна ненавременност, в която се бях набутал. Семейният ни живот не вървеше гладко. Айлин все по-често ме упрекваше заради безразличието ми към хода на света: „Как можеш да живееш, да пишеш, без да те е грижа какво се случва около теб?“ Трябва да кажа, че направо отбягвах политическите събрания, конференциите и другите прояви. Без мен вече — край на митингите на Клифорд Ин в Лондон, на първомайските манифестации в Париж, на всички възможни други феминистки манифестации, на суфражетки и компания, Алберт гласуваше „въздържал се“! Но да бъдем честни, Айлин не настояваше много, не се държеше наставнически, по-скоро се отнасяше с уважение към това отстъпване на Айнщин, което, макар и неприятно според нея, бе необходимо, за да продължа творчеството си. Това, което я натъжаваше повече и пораждаше чести конфликти, чиято интензивност, сила и честота се увеличаваха с годините, бе разположено в долната част на корема. О, Айнщин си изпълняваше съвсем нормално съпружеските задължения, мога да гарантирам за това, системата функционираше добре, с простатата всичко беше наред, подчиняваше се безотказно на заповедите, no problem по този въпрос. Не, същността на конфликта, класика от векове, се състоеше в тръпката за дете на съпругата ми. „Знаеш ли, че навърших тридесет и четири години, Алберт? — ми каза тя, няколко дни след излизането на Смърт на кредит . — Тридесет и четири? Знаеш ли какво означава това за жена, която иска да има деца?“ Женската хронобиология е безмилостна, повярвайте ми, швейцарска маниакалност, без аналог. Надушвах дилемата, по-скоро, проблема, защото ни най-малко не бях безразличен към него — въпреки че не ми вдъхваше някакъв метафизичен ужас, ако изобщо метафизиката или която и да било друга форма на физиката можеха да ми вдъхнат нещо, искам да ви кажа, че идеята за бащинство, представата за сюрия малки Айнщиновци за мен беше изключена. Ах, чудесно мога да си представя вашите реакции — ето го мъжкото малодушие, твърдетвърдетвърде класическо, мъжът трябва винаги да се ръчка, да бъде преследван докрай, иначе ще си стои в своя дребен уют, егоист-незрял-завинаги. Но ви уверявам, че грешите, нищо общо с тези хлапащини. Отварям речника на буквата „О“ 31 31 Всички думи, които авторът изброява, започват на френски език с буквата „о“ — oreiller — възглавница, oreillere — наушници, oreillette — слушалки. — Б.пр. … възглавница, наушници, слушалки, оставям пръста ми да се плъзга надолу по хартията на едно старо издание на Универсален Ларус , наследство от Саша Айнщин, покойната Мама, която го използваше за върховен арбитър, докато играеше на Скрабъл , продължавам пътя си и спирам малко по-надолу: заушка. Какво пише в ценното произведение? Говори се за „възпаление на паротидните жлези“, непоносима гледка, описана е „заразна епидемична болест, вероятно причинена от микроб“. Добре, добре, интересно. И още? Споменава се възрастта на заболелите, най-вече „деца или младежи“. Това ми звучи по-подходящо, още малко и ще стигнем… Какво става по-нататък? Ако искате да научите, погледнете чатала на мъжете, той е болен, много болен, говори се за „възпаление на гениталните жлези“, интимно бедствие! О, апокалипсисът не ви е гарантиран, пише, че „усложнението е сериозно само при болни в пубертета“.

Когато семейният лекар ми съобщи, че тежкото възпаление на тестисите, което бях получил и от което страдах, пъшках, потях се, имах мускулна треска, с хипертрофирали скротуми, готови да се пукнат, та казвах, че когато нашият достоен доктор, господин Мондрес, кротък и безличен практикуващ лекар, ми съобщи, че има вероятност да остана стерилен, Мама изпадна в шок. „Вие… сигурен ли сте, докторе?“ „Напълно, госпожо, категоричен съм.“ Бях на петнадесет години, беше 1970 година, върха на сексуалната революция, и ми съобщаваха, че ще мога да еба без риск от нежелана бременност: за какво да се тревожа? Никоя от пищните млади жени, които си представях, че ще покоря, нямаше да ми направи бебе зад гърба. Беше по-скоро добра новина, не е ли така? Мама изобщо не споделяше моето мнение, напротив, липсата на потомство, бруталното изкореняване на малките айнщиновчета, с които се надяваше да осее планетата, всичко това й звучеше като удар от съдбата. Била е напълно права, едва днес го разбирам. Чия беше вината? Кой долен мръсник уби в тестисите Айнщиновите надежди? Бих се обзаложил, че бяха децата на семейство Риве, съседите ни на етажа, винаги болни, истинска домашна клиника, кашлящи-сополиви-лигави, сякаш това им е нормалното състояние, саботьори на Здравната каса, всеки ден — на лекар. И понеже произвеждаха бактерии в огромни количества, живееха си с кеф в заразите и разпространяваха всички съществуващи епидемии на планетата в нашата сграда, тези идиоти най-накрая ме довършиха. Впрочем, медицинският речник е категоричен по този въпрос, вирусът на заушката „се разпространява чрез микрокапчици от слюнката, които се пренасят по въздуха и се предават в училище или от член на семейството“. Значи Риве = виновен. Изобличаването на виновниците за този бактериологичен заговор не ми помагаше да реша семейните си проблеми. Айлин не познаваше малките Риве, не й пукаше за тяхната съмнителна хигиена, както не й пукаше за бъдещата 1940 г.! Бях сам на сцената, трябваше сам да се оправдавам и, честно казано, нямах желание да си признавам тази физиологична слабост. Следователно трябваше да си подвия опашката, да чакам домашната буря да премине, която с годините ставаше все по-силна. Айлин ставаше все по-хаплива, не криеше от мен, че „на моята възраст, може би е време да се замисля по въпроса“. На моята възраст… Семейните взривове зачестяваха с времето, отекваха във въздуха на парижкия ни апартамент, сякаш вещаеха конфликта, който щеше да възпламени цяла Европа след няколко месеца, първата от дълга серия континентални касапници. Беше всъщност април 1914 г. и едва ли трябва да ви припомням, ужасът предстоеше, абсурден, rocky horror picture show 32 32 Мъчителни ужасяващи гледки (англ.) — Б.пр. , започнали в Сараево, жалко затънтено място, където Франсоа Фердинанд (нищо общо с нашия Фердин), непознат за батальона ерцхерцог, скоро щеше да бъде пречукан. Някакъв тип хвърля топа и целият континент пламва, като полудели, обзети от трескаво желание да си обявяват война: „Аз бях първи!“ „Не, аз бях!“ Неевярнонеевярно! Жалка История, печална гледка, която на мен ми изглеждаше позната, но пак ви казвам, играех с открити карти още от самото начало, не разчитайте на мен да им решавам проблемите, Айнщин категорично се бе разграничил. Единствената История, която исках да разбъркам, беше литературната. Какво впрочем можех да направя? Да отида да се срещна с Поанкаре? Да му заповядам да се въздържи? Да предупредя Жорес, че скоро ще го застрелят? Да се правя преждевременно на дипломат от ООН? И какво още… Не, вие вече знаете, познавате ме, не ми е в стила, точка по въпроса. Все пак, красивата ми философия щеше скоро да се сблъска с едни реални събития, които никак не ме вдъхновяваха, имам предвид общата мобилизация на 1 август 1914 г. Как си ме представяте в армията? Мръсна история, нали? Разбира се, бях на възраст, прехвърлил здраво петдесетте, международно известен писател, но при мисълта за страна във война, за увеличаване броя на фуражките и пагоните, ме хващаше сериозно шубето: знае ли човек какво може да направи страна, попаднала в ръцете на войнолюбци? Военната повинност е променлива според нуждите, — налага се да го припомним, защото хората никога не внимават достатъчно. Относителният неуспех на Смърт на кредит , агитацията за раждаемост от страна на жена ми, добавени към неизбежността на войната, ме изнервяха все повече. Виждах как стената се доближава, без да мога да спра, нито дори да отклоня хода на времето.