Фабрис Лардро - Безвремие

Във войната се включи и Америка. Е да, историята застигна ниския дебеланко. Ню Йорк се превърна в център на войната — други градове пък са център на дрогата, хазарта или проституцията, нали. През града започнаха да преминават войници, започнаха да кръстосват града, за да се качат на кораби за Европа. В това отношение Съединените щати умеят да се показват щедри и радетели за равенство: дори американските негри бяха поканени да тръгнат на морското пътешествие, щом няма елити, висше общество, наследствено благородничество, значи няма и сегрегация! С Айлин присъствахме на парад на негърски полк на Пето авеню — и съпругата ми не беше на себе си от ярост и срам. И така войната се бе разпространила и въпреки волята си се намирах в нещо като военен лагер с високи сгради, превърнати в наблюдателни кули. Къде да отида, за да ме оставят на мира? Питам ви! Афиши, призоваващи към национализъм, към патриотична солидарност, никнеха навсякъде из града. Показваха ни Статуята на свободата в пламъци, апокалиптична гледка и за да избегнем подобно бедствие, ни приканваха да се изръсим и да финансираме войната! Хич не се свеняха.

Обстановката, честно казано, се влошаваше, и така съживяваше определени причини за семейни конфликти, които ви изложих преди малко. Струваше ми се безотговорно, неприлично да се раждат деца по време на война: какъв е смисълът да хвърлиш горките, невинни същества в подобен свят! Аргументът, разбира се, се държеше на косъм, borderline 35 35 На границата (англ.) — Б.пр. . Айлин се бъхтеше по благотворителната дейност на Фондацията Бойл и ме гледаше такъв разплут, на светлинни години от действието. „Наистина, не разбирам как можеш да ходиш на разходки, сякаш нищо не се случва! Постави перото си в служба на истината. Свидетелствай — поне това! Стани военен кореспондент!“ Как си ме представяте на фронта с писалчица в ръка? Честно. Да бъдем сериозни. Да се боря с немската нация? Да стрелям срещу млади тевтонци? Аз, който съм научен да ценя езика на Гьоте, да се прекланям пред тази цивилизация — немислимо. Мама би се обърнала в гроба!

Обстановката ставаше осезаемо тягостна. Съдбата, която бди над всичко, успя да я скофти още повече, като ни проводи таен пратеник. Гастон Галимар, именно той ни посети през есента на 1917 г. Красавецът на френското книгоиздаване беше решил да придружи трупата на Вийо-Коломбие, която трябваше да играе в Ню Йорк, в Гарик Тиътър . Гастон Галимар, ах, този господин Гастон, най-малко ми беше до него в този момент. Беше ми съобщил, че пристига с писмо (послание, което грижливо бях скрил от Айлин), но си помислих, че е поредната му шега. Но не. Ето че в един хубав есенен ден слиза от кораба, захапал цигарата си Житан. Гастон. Пак ще ме изкарате параноик, но като по случайност Айлин, която изнемогваше от задължения: да открива приюти, да посещава домове за деца в бедствено положение, да обикаля столове, да осигурява в изобилие ваксини, успя да се освободи в онзи ден — точно в онзи ден, а не в друг. Видя ми се отслабнал, но по-скоро във форма. Разказа ни подробно последните клюки от парижкия литературен живот, наблягайки на последното завоевание на НРФ : подмамили бяха Пруст, нашият Галимар току-що го бе отмъкнал от Бернар Грасе.

„Вече му говорих за вас, Алберт. Трябва да ви представя, когато се върнете във Франция!“ Изглежда, беше дал един екземпляр от френския превод на Одисей на малкия Марсел. Нямаше търпение да разбере какво му е мнението. „Имате допирни точки, убеден съм! Творбите ви достигат до дълбините на съзнанието, до същността на времето!“ Във всеки случай Гастон искаше да бъде съвсем близо до Айлин. От първия миг, щом се качихме в таксито, започнах да наблюдавам тайната им игричка, смутени усмивки, едва прикрити намеци, не бяха на себе си от радост, че се виждаха отново, и им беше трудно да го скрият. Трупата на Вийо-Коломбие бе настанена в имение в Ню Джърси от някой си Ото Кан (по професия меценат). Естествено, господин Гастон дойде у дома, ще кажете въпрос на културно изключение. „О, знаете ли, не бих искал да ви притеснявам…“ Нашият пушач на цигари Житан беше все този лицемер… Ето как конят проникна в града като червей в ябълката — очертаваше се с абсолютна сигурност най-ужасната перспектива, гълъбчетата хич не се смущаваха. Едва настанил се, едва накачил костюмите си в гардероба ми, Гастон се впуска в american life със съпругата ми, Ню Йорк by night, джаз клубове, Зигфрид Фолис, изложби, пълна културна програма. Е, признавам, не съм ги хващал никога на местопрестъплението по онова време, но това не доказва нищо!