Фабрис Лардро - Безвремие

И тъй като работата е единственото бягство в моменти на изпитание, реших отново да се потопя в творчеството си, да дам логично продължение на моето Селиново вдъхновение. След Смърт на кредит I се готвех да разкажа на достойните жители на тази планета новите приключения на Фердинан Бардаблум, почерпани от книгата, която трябваше да носи заглавието Пътешествие до края на нощта . Ето че проследяваме постъпването му в армията, ужасът от преживяната Първа световна война, раняването му в битката при Ипр, пребиваването му в Африка, а после в Ню Йорк, завръщането му във Франция, където работи като лекар. Дарих читателя с покъртителна картина на военната лудост, завинаги го отвратих от страстта да се убива, завинаги!

Изпитах живо удоволствие да преписвам всяка дума, всяко изречение, да измина отново пътешествието на Фердинан. Какво заглавие да избера за книгата си? Смърт на кредит II чисто и просто, трилогията Бардаблум не биваше да страда заради имитацията, заради заглавие — истински капан за наивници, идеята за опуси ми харесва, Смърт на кредит I, Смърт на кредит II, III и така нататък, напомня ми за плочите на Лед Цепелин, от времето когато слушах хардрок.

Незабавно поверих първите страници от новия си текст на Айлин и Гастон, за да ги поукротя. Можете да сте сигурни, че ефектът беше опустошителен, като след атомна бомба! Гастон изгълта първите триста страници за една нощ; що се отнася до Айлин, същата работа, четеше като хипнотизирана, замаяна! Намираха текста за невероятен, поразителен, отвъд човешките възможности! „Това е може би най-убедителният ви текст — ми каза Гастон. — Посвещаваме се на професията издател, за да имаме привилегията да четем понякога такива чудеса…“ Айлин не остана по-назад с хвалебствията, изглеждаше горда и облекчена от моята гражданска позиция по световните проблеми. В крайна сметка, може би не бях насмешливият наблюдател, за когото си въобразяваше, че се е омъжила, Създателят и мен бе дарил със сърце и съвест, слава Богу! Това етико-литературно развитие ми позволи да възвърна престижа си пред съпругата си и да отклоня за известно време заплахата Галимар (заплаха, която избледня, още повече, че той трябваше да урежда някои вътрешни напрежения, появили се в трупата на Вийо-Коломбие).

След шестмесечен престой на американска земя Гастон се върна обратно във Франция. Заплахата бе временно отклонена и в семейството се възцари спокойствие, върнах се към обичайния си начин на живот, запълнен с разходки из града и сеанси по Селиново писане. С Айлин сякаш карахме втори меден месец, сравним с това, което бяхме преживяли през първите месеци в Дъблин. Давах й да чете главите на моя текст, щом ги препишех, и се възползвах по най-отвратителен начин, затваряйки очите си за нейната изневяра. Как ли съм изглеждал по онова време? Косопадът, с който бях орисан от съдбата от доста време, беше достигнал критичната си точка — фронтовата линия (простете за играта на думи) бе отстъпила под натиска на годините, принуждавайки ме да потърся радикално и окончателно решение. Възползвах се от отсъствието на Айлин, която беше заминала за една седмица в някакъв щат на юг с хуманитарна цел, за да отида при един стар еврейски бръснар в Бруклин. Исках да разполагам с няколко дни, за да свикна, да си подготвя репликите, да предвидя коментарите. Спомням си как се прибирах към къщи, преминавайки по моста на Бруклин, докато топлото пролетно слънце огряваше града, който ме беше приел, град, който щях още да възхвалявам в книгите си. Спомням си морския вятър, който направо докосваше главата ми, по която вече нямаше нито един агонизиращ косъм, нито един жалък кичур, който печално да се поклаща, бях свободен, лек, в пряко съприкосновение със света, който усещах с мислите, с кожата си. Свих към Чайнатаун, обикалях по уличките, — за малко да се изгубя — влязох в малък квартален ресторант. Опитах няколко порции пиле шоп-суе, седнал до група старци, които играеха на маджонг. Чувствах се удивително добре, като никога свободен, като един западен Буда, заблудил се на азиатска земя. Искате ли да ви опиша точно как изглеждаше моята особа през тази прекрасна 1918 г.? За съжаление не мога да ви покажа снимка (тези, които са публикувани на задната корица на книгите ми, са подвеждащи, не им вярвайте). Най-правдоподобният образ на Алберт Айнщин към шейсетгодишна възраст е този, който колегата ми Владимир Набоков възпроизвежда в чудесния си роман Пнин (1953). Засякохме се в Берлин, през 1922 г., където бях отишъл да се срещна с преводача 36 36 Става дума за Георг Гойерт (Georg Goyert) — немското издание излиза през 1927. — Б.пр. на немското издание на Одисей . Прекарахме най-много два часа заедно — едни от най-мъчителните часове в живота ми, убеден съм, че тайната ми за времето бе разбудена още на първата секунда. Освен с талант този тип беше надарен с опасна, ликуваща интелигентност, не му убягваше нищо, не и дребните комбини на Айнщин. Не каза нищо на края на срещата ни, но мълчанието му бе по-красноречиво от десет изявления за пресата. Единствената следа от тази среща е останала в описанието на един от героите му, досущ като излязъл от майчината утроба, чийто приключения разказва тридесет години след нашата среща. Чуйте и отсъдете сами: Изцяло плешив, почернял и гладко избръснат, той начеваше твърде мастито: едро кафяво кубе, очила в рамки от костенурка (туширащи бебешката липса на вежди), маймунска горна устна, дебел врат и внушителен торс във възтясно сако от туид, ала някак внезапно завършваше с чифт нозе като на жерав (сега в панталон от каша) и крехки наглед, почти женски ходила 37 37 Владимир Набоков, „Пнин“, Издателство Хемус 2000, превод от руски Пенка Кънева, стр. 5. — Б.пр. . Харесва ми „внушителен торс“; по-малко ми допада „маймунска горна устна“? (нали трябваше да си отмъсти и да ме уязви с нещо, човешко е). Ние, плешивите, имаме предимството да виждаме как външният ни вид се променя, следваме като змия, която постоянно сменя кожата си, извивките на черепната ни кутия, всеки ден един различен Айнщин.