Фабрис Лардро - Безвремие

Жена ми и аз се настанихме в квартала Гринуич Вилидж, посещаван навремето от всичкия артистичен каймак на страната. Айлин познаваше бегло Т.С. Елиът, Дос Пасос, Уолъс Стивънс, няколко млади поети от Нюйоркската школа, която според нашия приятел Ларбо беше определено „най-интересната в Щатите“. И така, бях изстрелян в центъра на действията, в столицата на модерната западна култура, всичката авангардна, на повече от шест хиляди километра от пожарите! Защото, разбирате ли, докато аз обяснявам филантропияблаготворителносткултура, светът се беше разгорещил: няколко дни след като се преместих на Източния бряг, камбаните биха тревога във всички кътчета на Франция и Навара. Нашият приятел Уелс, останал на Стария континент, ни изпрати копие от статия, която беше публикувал във Великобритания и която беше вдигнала много шум: „Светът се е развихрил“. Само толкова ли? Ех, че веселяк е този Хърбърт Джордж, винаги хладнокръвен, пословичен оптимист, който вещаеше „рухването на социалния ред чрез използването на атомни бомби“! Айлин дълго коментира колко състоятелна е тази уводна статия и нейният ясновидски аспект, прозирайки в редовете израз на „едно голямо и благородно политическо съзнание“. „Ето това са думи в услуга на човечеството“ — ми каза тя настойчиво, напомняйки ми заобиколно, че в това отношение имам липси.

Бях облекчен, че се намирам на светлинни години от корабокрушението. Лично господин Уилсън, президентът на страната, която ме беше осиновила, се беше изказал в моя подкрепа и окончателно ме беше оневинил. „Съединените щати трябва да останат независими и на теория, и на практика“ — беше заявил той. Този тип, Томас Удроу, ми харесваше — мой човек — почти бях готов да гласувам за него! Гастон, с когото поддържах редовна кореспонденция след заминаването си, вероятно също би гласувал за американския президент. Той умираше от страх. Не го криеше. „Не съм герой, Алберт — ми пишеше той от Ван, където бе отседнал у братовчеди. — Националистите ме ужасяват, виждам ги, чувам ги с какъв ентусиазъм говорят за войната като хлапета преди кинопрожекция. А печалният резултат от настървението им да убиват достига и до нас, в Морбиан, оттук извозват ранените на фронта.“

Заради спукването на артериите на стария Бойл бях избегнал мобилизацията, не са за мен огнестрелните оръжия, нали си ме знаете, останал ми е жалък спомен от военната служба в една немска казарма в началото на седемдесетте години. На времето Мама бе опитала всичко, за да ми спести казармата. Уви, получи се обратен ефект: Френската държава, която може да проявява и щедрост, и разбиране, ме беше преместила в дисциплинарна рота отвъд Рейн — там вкарваха в пътя войниците, които се скатават като мен. През тази тъпа, сурова, безкрайна зима Мама идваше да ме вижда всеки път когато можеше. Качваше се на нощния влак, пълен с редници новобранци, и ми носеше запаси, с които да поддържам нивото си на триглицериди. На тръгване ми казваше винаги нещо окуражително, насърчаваше ме да усъвършенствам немския си („трябва да се възползваш от обстоятелствата, казваше тя сериозно, бъди позитивно настроен, Алберт!“). Страхотно! Но вместо да се лутам из баварската гора, от замък на замък, глупав Айнщин, — пак злополучно отклонение — хайде да се върнем, ако сте съгласни, на американската част от нашия разказ.

Да ви опиша ли живота си в Ню Йорк? Както преди малко споменах: среда — буржоазната бохема, адрес — кварталът Гринуич Вилидж. Айлин и аз живеем в очарователен дом с еркерни прозорци, дървена фасада, на малка уличка, с дървета покрая, където има уютно италианско кафене. Жена ми си беше направила ателие в огромна барака в дъното на градината. През всичките тези години тя не спря да рисува, когато следваше развитието на живописта с безспорен талант и чувствителност, трябва да призная (та дори Гастон Галимар бързаше в мое отсъствие да дойде да се възхити на таланта й). С удоволствие сядах до нея и наблюдавах движенията й пред платното, въодушевеното, понякога тревожно старание, което проявяваше, докато работеше. Понякога ми хвърляше бърз поглед, със смръщени вежди, сякаш се спираше на силуета ми, за да намери нужния нюанс на цвета, да извае контур, да подсили някоя сянка. Възпроизвеждайки началната сцена, понякога се случваше да захвърли четката и с ръце, изцапани с боя, да ме призове да се впуснем в сексуална фигура с променлив хроматизъм, моно/дву/четирицветна, зависеше от момента, — еротична палитра, която набързо, често небрежно, объркано нахвърляше историята на модерната живопис, вика на Едуард Мунк след сините голи тела на Матис, които се смесваха с кубистични фигури на тела, вплетени в атлетични пози. Струва ми се, че този престой в Съединените щати, поне през първата година, приглуши поводите за семейни конфликти, които изложих преди малко. В този изолиран свят се чувствах неуязвим, ползвах се със завидния статут на творец в изгнание (посещаваха ме млади поети и романисти, ентусиазирани от прочита на Одисей , който набираше отвъдатлантически последователи. Сред тези начинаещи творци имаше великолепни млади жени, със зажаднели за любов тела, пробуждащи мечтания, създания с туптяща гръд, но аз не повторих грешката си от Париж, държа да отбележа: „Новият свят е земя на съпружеска вярност“ (Айнщинов декрет, надлежно прилаган по цялата американска територия от 1914 г. до 1918 г.). Да, вярно, декретите понякога се обнародват, за да се нарушават, но няма смисъл да се задълбочаваме, кой го е грижа за семейното право? Все пак има по-важни юридически дисциплини: вземете например международното право… По тази точка положението ставаше напечено!