Фабрис Лардро - Безвремие

Знам за какво си мислите: за пореден път Алберт излъга — баламосва ни с историята си за възпаленото ухо, с диверсията на малките Риве, а всъщност господинчото ходел по курви! Извинете ме, но невинаги е необходимо да разказваш истината, уверявам ви. Мама изобщо не разбра за нощните ми експедиции, ненене, измислях си, че отивам на някакъв студентски купон, оставях телефон, на който никога никой нямаше да отговори и поемах към западната част на Париж. Защото, нали разбирате, видеокасетите са хубаво нещо, но не дават отговор на всички въпроси, животът иска конкретни преживявания! Зад волана на своята малка кола (подарък за двадесетия ми рожден ден от една малко ексцентрична леля), която на всеки завой можеше да предаде Богу дух, Алберт отиваше в гората на разврата. Винаги ми трябваше много време, докато избера, което, впрочем, е малко странно, като се има предвид колко си приличат в нощта гримираните лица, провокативните силуети, кожа-деколте-жартиери-мрежести чорапи. Времето за размисъл вероятно беше начин да си докажа, че все още управлявам съдбата си, не идвах тук като последна възможност, изтощен, незадоволен скапаняк, на когото му потичат лигите пред първия срещнат задник: не, разбира се, че не, бях авантюрист на плътта, изследовател на модерната нощ. Впрочем в желанието си да рискувам отивах твърде далеч — пред шармантните служителки аз изразявах желанието си срещу значима надбавка да не използвам презерватив. Естествено, че това ме погуби: зловещи бактерии завладяха уретрата ми и в крайна сметка заразиха урино-гениталния апарат. Ето ви го Алберт — завинаги стерилен! Тази перипатетична авантюра никак не се хареса на Айлин. Желанието й за дете нямаше да може никога да бъде удовлетворено — черна точка за мен, много черна.

Котировката ми пострада и по повод на събитията в Ирландия. След смъртта на кмета на Корк вследствие на гладна стачка, международното мнение започна да се вълнува, притискаха Лойд Джордж, премиера на Англия, да намери решение на конфликта, който се задълбочаваше с всеки изминал ден. Много известни британски писатели като Джордж Бърнард Шоу, Бертран Ръсел или Честъртън се ангажираха в името на „зачитането на основните принципи на закона и свободата в Ирландия“. Но не и Айнщин. „Алберт, ти наистина прекаляваш! Как е възможно авторът на «Одисей» да остане безразличен към подобна ситуация? Всички очакват да дадеш знак! Това, че на твоята възраст (тя беше казала «на твоята възраст!») не можеш да излезеш на улицата или да се биеш с пушка в ръка, все още може да се приеме, но твой дълг е да събудиш съзнанията, да служиш на народната кауза!“ Решаващият фактор, който допринесе за моето разжалване, не беше толкова моята неутралност, а страхът. Айлин го прочете по лицето ми в деня след погребението на Лиам. След като бяхме изпълнили дълга си, аз наистина исках възможно най-бързо да се върна на Континента, да продължа парижкия си живот: по келтските земи атмосферата беше наелектризирана — нима преживяхме световната война, за да се набутаме в друг капан, да ни отнесе от заблуден куршум като Фердин, хайде да не се престараваме! Сцената, която трудно мога да потопя в приблизителността на спомените, моментното вълнение или нещо като разстояние, изплува много ясно. 18 декември 1920, Дъблин, 12 Мериън Скуеър Норт, около трийсет часа и трийсет минути. Тъй като слугите са в отпуск, сме сами с жена ми в големия салон, чиито високи прозорци гледат към площада. Леден дъжд се сипе косо и залива декора: в парка дърветата и храстите лъщят като в тропическа гора, свити под чадърите минувачите сякаш се скитат безцелно, изгубени в една необичайна, анахронична пищност, нарушавана единствено от рядко преминаващите коли, които ви връщат в реалността. Стоя на прозореца, с чаша шери в ръка, когато отеква тътен. Малко вероятно е да е гръм в този сезон. Нима е оръжеен изстрел, предвещаващ възможна престрелка? Започвам да треперя, изпускам чашата си, тя се счупва на паркета, а аз започвам да плача и да моля съпругата си да „се приберем в Париж“. Дали в този миг тя все още е моя съпруга? В този миг тя много добре видя малодушието, което се изписа на лицето ми, и без да коментира, без дори да ми възрази, ми подхвърля следния отговор: „Разбира се, че се прибираме, виж се, какво друго можем да направим?“

Ниският дебеланко изгоря и политически, и генетически, и емоционално, общо взето, спукана му е работата. Това лесно обяснява конфликта, а после и бързата раздяла, която произтече от това анонимно писмо.