Фабрис Лардро - Безвремие

Погребението (по изричното настояване на Джеймс, като проява на последна почит към Одисей ) се състоя на гробището Проспект, в Дъблин, в първите дни на април. Няма нужда да се спирам на това обстоятелство, още по-отвратително от погребението на Джон Бойл. На церемонията се запознах с едно седемгодишно хлапе с хитри очички, Леополд, който се държеше за полата на Нора. Синът на Джеймс. Копие на баща си. Бъдещ писател? Оперен певец? Кой знае.

След необходимия минимален престой в Ирландия, времето беше отвратително, страната ставаше само за погребения, през всеки сезон валяха трупове, при завръщането си в Париж намерих друго известие, този път за раждане. Айлин и Гастон, вече като мъж и жена, с радост известяваха за раждането на дъщеря им Лучия. Мръсници. Трудно ми е да ви опиша състоянието на дълбоко униние и на потиснат гняв, което ме обзе при тази новина. Чувствах се несправедливо отхвърлен от Историята, шейсетгодишен осъден старец с отложена екзекуция, когото млади сополанковци бързат да запратят в гроба. За кой се мислеше този нищожен Галимар? Само да ми падне, пак ще го смеля! Да, изпитвах омраза, чувство на безспорна несправедливост. Но днес ясно си давам сметка, няма защо да крия, бях един сбръчкан, дърт глупак с увиснали ташаци, с отпуснати телеса, с къдрави бели косми, прасе, на което трудно му става и което изгубва красивата си, млада и съблазнителна съпруга и не може да направи нищо, ненене, три пъти не, само да гледа как всичко свършва, позеленял от потиснатия гняв, патетичен, напразно хленчещ, после свършва в кръчмата, редовен клиент на бара, сред малцови вълни, на външен вид сглобен, но всъщност разглобен, облян в сълзи, безподобен глупак, подут от хмел, напред-назад до кенефа и обратно, забравен обществен писоар, клозетна чиния на императорите, дърпате водата, да го всмукне дупката до дъно: край — Галимар поема щафетата, себеотдава се, за да поведе красавицата към удоволствието, към майчинството, всъщност мъжка солидарност, солидарна кастрация, на това му се вика благороден жест — да те отмени с простатата си.

Инструментът на моето възкресение се нарича Бернар. Чрез него преминавам към третата и последна ключова дума от тези луди години, имам предвид речта. Преди да стигна до четенето на глас, да опишем божествения месия: доста блед четиридесетгодишен мъж, по-скоро нервак, с малки черни мустаци, пали цигара от цигара. Фамилното му име? Грасе. Най-големият враг на Гастон, пряк конкурент в издателския бизнес. Да кажа, че водеха война, ще е мек евфемизъм, всяка минута беше битка за най-ценното нещо на земята: литературата. Когато се срещнахме, Бернар беше в много добра форма, беше привлякъл автори като Малро, Мориак, Монтерлан, Сандрар… Що се отнася до пазара, точно беше постигнал всички рекорди, продавайки с камиони Мария Шапделен , канадска сага на един бретонски дървосекач, господин Луи Емон. Книгата беше толкова интересна, колкото епизод от Бъфало Бил при индианците , но чрез нея издателят си позволяваше лукса да публикува истинска литература. Ето тук се появих и аз. Бернар веднага се заинтересува от предложението ми: няколко дни след първия ни разговор, в самото начало на 1923 г., подписах железен договор в кабинета му на улица Сен-Пер. Новият ми издател, който изобщо не бе успял да преглътне преминаването на Марсел Пруст към Галимар (Пруст беше напуснал този свят преди няколко седмици с грандиозно погребение в Пер-Лашез, на което се бяха събрали Клубът на жокеите в пълен състав, херцози, херцогини, всякакви банкери и естети), та казвах, Бернар буквално ликуваше при мисълта, че ще съобщи новината на своя събрат и противник: току-що му беше задигнал автора на Смърт на кредит , стълб на модерната литература! Гастон, противно на всякакво очакване (вижте до каква степен новият му семеен живот го обсебваше) дори не реагира бурно, както някои очакваха — просто отчете факта, нищо повече.

Бернар не бе по-голям филантроп от Гастон и затова незабавно му предадох нов ръкопис, който щеше да завърши трилогията Смърт на кредит . Озаглавена навремето от Фердин Оркестърът на палячовците , тази последна част разказваше, в апокалиптичен стил, приключенията на Бардаблум в някакъв фантасмагоричен Лондон. Грандиозно, просто грандиозно! Едни и същи причини водят до едни и същи резултати, кланът на гласувалите „за“ се противопостави също толкова енергично на клана на тъпанарите, гласували „против“, хегемонисти и болни по фрееееенския език. Бернар направи всичко възможно, за да разпали тези полемики, които увеличиха продажбите и изстрелваха продукта начело. Грасе не си щадеше силите, не отстъпваше пред никакво усилие, не пропускаше никакъв източник на реклама! Освен червените ленти върху обложката, рекламните брошури и всякакви промоции с автографи му дойде идеята да заснеме с мен клип в Лондон, пред Тауър Бридж — декор в романа — предназначен да се разпространява в киносалоните — бях навсякъде, Айнщин бестселър, on the top 38 38 На върха (англ.) — Б.пр. !