Фабрис Лардро - Безвремие

а) (любовникът),

б) (невярната жена),

в) (рогоносецът).

Тези три елемента образуват първоначално равностранен триъгълник, тоест фигура, записана във всички учебници по геометрия, кошмарът на всички ученици, чиито три страни са равни помежду си. От символна гледна точка това означава, че наличните страни са еднакво значими. Но в разрез с морала два от елементите ще изиграят една цинична и наистина отвратителна игра. Положението обаче е ясно: той (рогоносецът) е в правото си; тя (съпругата) е съгрешила; той (любовникът) е притеснен — още повече, че е приятел на рогоносеца. Морално според последния е да вземе превес над съучастниците си, да наложи своята гледна точка, как пък не! И става онова, което се случва в един обречен на провал триъгълник: в) дестабилизиране, намаляване на пространството, свиване на полето за действие и от равностранен триъгълникът се превръща в равнобедрен, тъй като а) и б) се сливат в порив на съвършен миметизъм. В тази последна конфигурация в), който представлява основата на пирамидата, получава полагащия му се дял — т.е. вижда как пространството му намалява, намаля, намал, нама, нам, накратко, дали като при Балзак, но то се смалява като истинска шагренова кожа, докато изчезне напълно.

Мръсник, самонавивах се аз (вътрешно и външно), след което, противно на всякаква математическа логика, блъснах дивашки вратата и пред мен се разкри гледка, която ми се струва безполезно, бих казал излишно, да ви описвам.

Издателят ми стана пръв. Слушайте, Алберт, ще ви обясним — разиграваха се задължителните фигури — не, остави ме да говоря, Гастон, слушай, Алберт, какво правиш тук? Не ми казвай, че си дошъл от Париж да ни шпионираш! Вижте, Алберт, това не поставя под въпрос литературната връзка, която ни свързва, ще ме оставиш ли да говоря, Гастон? Алберт, по-добре излез, мисля, че между нас нещата са ясни завинаги, после се изпълниха полусвободни фигури: Гастон, излизайки от леглото, библейски протяга ръце, в опит за помирение, слушайте, Алберт, всичко това е смешно, няма как да е смешно, мръснико, край на шегичките — след което вашият уважаван разказвач предприема фигура от волната програма, завършваща с един як десен удар, който поваля нахалника на килима. „Жалък тип“, чух, докато слизах по стълбите. Заключих, че делото бе стигнало до своя край. Окончателно.

Айлин поиска развод още на следващия ден (и го получи).

Гастон предприе същото по отношение на Ивон.

Ох, 1921 беше богата на обрати, истинска игра на домино, чиито части най-накрая падат от масата и се строшават на парчета, които играчите стъпкват. Като начало Айлин и Гастон напуснаха домовете си и се настаниха на авеню Дьо л’Опера. Тъй като апартаментът на улица Университетска беше обявен за продажба, бях помолен да напусна дома незабавно (за съжаление трябва да кажа, че Айлин не прояви никакво снизхождение, беше по-безмилостна и от съдия-изпълнител, истинска хиена!). Намерих убежище на улица Жакоб, в малък двустаен апартамент с размери, подходящи за новата ми самота — велик писател в изгнание.

Едно зло никога не идва само, внезапните жилищни рокади се отразиха на издателския ми живот. НРФ , която сега се наричаше „Книжарница Галимар“, току-що се беше преместила на улица Гренел. Нови физиономии се бяха появили в редакционния съвет, сред които някой си Жан Полан, бъдещият сив кардинал на Гастон. Държеше се студено, умен до степен да ти стане антипатичен, чист интелектуалец. Не можеше да ме понася и изобщо не го криеше (дали и той като Набоков бе разкрил измамата ми?). Това ново положение, добавено към конфликта на интереси, който ме конфронтираше с директора (бях му счупил носа, а в такъв случай трудно се стига до споразумение), доведе до скъсване. Въпреки договора, който имахме за бъдещи творби, Гастон ме освободи. Чупката, шишко, иди да си играеш другаде!

Дали след ужасната 21 година числото 22 нямаше да ми донесе щастие? Ами! сриването продължи. Получих известие за смъртта на Джеймс, траурен плик с кръст, който изсвирва реквием, докато го разпечатвате. Беше починал по време на операция, която е трябвало да спаси зрението му. Най-накрая го бях склонила , обясняваше ми Нора в писмо, пълно с угризения, вече почти не можеше да се движи без наша помощ — само няколко дни преди операцията заради каприз — нещо обичайно за него — едва не се удавил на пристанището в Триест (спънал се във въже и се озовал във водата, откъдето моряците го измъкнали в последния момент) . Нора се упрекваше, че е настоявала: Исках да му възвърна зрението, а ето че завинаги потъна в мрак!