Фабрис Лардро - Безвремие

Периодът от творчеството на Алберт Айнщин, определян от лицензираните критици като „роман на абсурда“, започна на 23 февруари 1924 с публикуването в издателство Грасе на един кратък и смешен роман, озаглавен Мерсие и Камие . Преосмислен от Бъстър Кийтън, този колоездачен Бувар и Пекюше поставя, или по-скоро изкарва от сцената двама мъже, които обикалят каре от сгради с колело, романът беше само началото, просто пробен галоп преди сериозните неща (трябва винаги да се загрееш, преди да прескачаш препятствия, знам го от моя спортен опит!). Все пак този текст, първият, който Самюъл написа на френски, наистина ми беше присърце. Текстът се прие със симпатия, като се заговори за „вероятен обрат след яростта и силата на предишните текстове“ в романовата продукция на вашия уважаван разказвач. И така явлението се отбеляза в очакване на великата творба, която ще утвърди новото въображение (а нима въображението има друго призвание освен да бъде ново, както и да е). Утвърждаването дойде още на следващата година с Молой , който вдигна много шум и хората заговориха за мен. Сега целият свят се възхищаваше от творческата ми сила, упорството ми да „търся нови литературни форми“. Няколко мрачни критици все още изказваха съжаление, този път за „провокиращия и циничен нихилизъм“, волята да се „разруши персонажа, следователно човека“. Да не би да мислите сериозно, че човекът се нуждае от книгите на Айнщин, за да води безнравствен живот? Хайде, хайде. Представил съм лудите години като моментно удоволствие, за да не обидя никого, но ми се иска да ви напомня две-три дребни неща. Откакто се разведох и смених издателя си, Европа ликуваше: Сталин беше надминал Ленин (решил да засили гоненията), Хитлер се беше опитал да направи преврат и се беше озовал в затвора (скоро щеше да напредне), след поход към Рим Мусолини образува министерство (и той много бързо щеше да надмине себе си). Нямаше повод за тържество, уверявам ви, но това не беше достатъчно, никога нямаше да бъде достатъчно, колкото и да не се харесва на някои, да ме накара да постъпя в армията. Хайде да се върнем сега към книгите, ако позволите. В това отношение стигаше само да почерпя от извора, тоест от куфара, от който не се отделях — вълшебен говорещ барабан с изпъната кожа и бъбрив език, единственият ми, уникален багаж, към който Арпагон Айнщин се отнасяше с бащинско внимание, в това отношение ви казвах, никакъв проблем, навеждаш се и обираш повърхността на думите. И така през 1925 г. публикувах Молой , събитие, което намери признание в литературните среди, асоциална епопея на един сакат с патерици, беззъб, който смуче камъчета, сгазва едно куче (любимият ми епизод, не мога да понасям тези животни), достоверна хроника на едно напразно търсене, картина на разпадането (което не може да се рециклира, да уточня). За пореден път успехът не ми изневери.

Какво промени този успех в живота ми и първо какъв беше животът ми, животът на Алберт Айнщин по онова време? Творчеството ми беше преведено на седемнадесет езика (и то доходни) и ми позволи да напусна скромното си жилище на улица Жакоб, за да се настаня в удобен, просторен апартамент в шести район (няма да ви дам адреса, защото се страхувам от неуместни посещения). Именно там ползвах, макар и думата полза да е силна, като се има предвид колко висока заплата плащах, но както и да е, ползвах услугите на домашна прислужница, Марта Мариен, около четиридесетте, разведена, със закръглени форми, която се занимаваше с домакинската работа, приготвяше ми храна и на два пъти прие, след като набързо я разсъблякох, да се съвокупи с мен на скърцащия под в салона, ох, господин Айнщин, дали е съвсем разумно това, което правим? Та казвах ви, че там живееше вашият почитаем разказвач. За кабинет ми служеше малка стаичка, която гледаше към двор, където гукаха гълъби, сношаваха се и/или се изхождаха. Хората и животните поддържаха дистанцирани, но понякога агресивни отношения. В един летен ден една котка разкъса първата птица, а после, вероятно опиянена от победата, несъзнаваща законите на земното притегляне и с недостатъчна птича култура, изпусна втората птица и залитайки на ръба на улука, се размаза на земята. Едно зло не идва никога само, така че същия ден едно малко дете, на име Бастиан, издебнало краткото отсъствие на майка си и погълнало курешки на гълъб засъхнали на ръба на кухненския прозорец (прозорецът, от който няколко минути по-рано бяхме присъствали на падането на котката). Обезумелите викове на майката отекнаха във вътрешния двор, който никога не бе огряван от слънцето. Марта, която познаваше детето, защото няколко пъти го беше пазила, ме осведомяваше за състоянието му през цялата седмица: то не умря от страшната бактериологична зараза. Тази двойна драма все пак подтикна съкооператорите да вземат драконовски мерки срещу градските хвъркати, които бяха прогонени, а когато се налагаше, и изтребвани. Но да оставим намира гълъбите и да се върнем на мен. Животът ми, тъй като за това иде реч, беше много скучен и самотен, затова приемах да изнасям лекции, а това ми позволяваше да пътувам удобно и почти без пари. Вече си бях създал репутация и споменаваха името ми за Нобелова награда. Моите литературни странствания, признавам, бяха средство да се тъпча (край на джогинга/диетите) и като добавка, когато обстоятелствата го позволяваха, да прекарам нощта в леглото на някоя студентка, библиотекарка или културно аташе. Да бъдем честни, далеч бях от постиженията в миналото. Тялото ми, отново затлъстяло, обвивка с изнурено сърце, с мозък, страдащ от мигрени, и натежали, подпухнали крайници, вече не беше във форма. Страдах и от заболяване на простатата, жлеза с кодовото название аденом и трябваше да ставам по четиридесет пъти през нощта, за да пикая, да гледам всяка сутрин гадната си мутра в огледалото, да наблюдавам как по тялото ми поникват бели косми, най-вече по гърба, оправдаващи напълно маймунското сравнение на Набоков. Що се касае до секса, същата работа: трябваше да внимавам с вонящия си дъх, да смуча ментови бонбончета, жалъкжалък полов член, който ме огорчаваше преди всяка партия чукане, доста несигурна партия, която трябваше да се играе предпазливо, молех се органът да издържи на съприкосновението, да не ме направи за смях в решаващия момент и младата жена (надлежно платена или, което е още по-зле, опиянена от многото алкохол и голословните обещания на великия писател в едно парижко кафене) — младо създание, което не е нито влюбено, нито ме желае, как можете дори да си го помислите, да не разкрие жалката истина.