Фабрис Лардро - Безвремие

Ето, изложихме ви двете сцени. Сега е редно да ги разтълкуваме. Те са свързани, дори и да са ясно разделени от времеви и пространствени критерии. Хронологически първата следва след втората (ще видите, че всичко се изяснява много бързо), протича през май 1906 във Фоксрок, до Дъблин, в къща, разположена на ъгъла на Керимаунт Авеню и Брайтън Роуд. А втората се случва в амфитеатрална зала в Сорбоната през януари 1929 г. Независимо от външните си проявления, които, от само себе си е ясно, са подвеждащи, двете събития имат общи действащи лица. Предполагам, че сте разпознали в лицето на похитителя и после на възрастния интелектуалец вашия почитаем разказвач, доволно плешив и изморен (ако човек може да е доволен от изтощението). Но успяхте ли да идентифицирате другия „герой“, централния персонаж? Става дума за Самюъл Бекет. Посети ме в Париж по време на лекция за „Вътрешния монолог“. Беше скоро след като ми бяха присъдили Нобеловата награда, тълпи от почитатели се разтапяха в поздравления. Истина е, че не го разпознах веднага. Въпреки десетките снимки, които бях виждал в биографиите, различни документи, видя ми се невероятно висок (стърчеше с една глава над мен). Като се замисля, ако се опитам да възстановя събитията, да изпитам отново първото вълнение, което е предмет на този разказ, струва ми се, че най-вероятното обяснение е изненадата: озовахме се лице в лице, без да мога да го впиша в действителността. Можех да го зърна няколко мига по-рано, горе на стълбите, да попадне в полезрението ми, щях да свикна с този слаб силует, щях да изуча контурите му, самоличността, може би щях да го възстановя, кой знае, с мен всичко е възможно. Но стана толкова бързо: обръщам се и хоп, кого виждам? Бекет.

„Господин Айнщин?“ Кимам утвърдително (какво мога да направя?). „Господин Ларбо предаде ли ви писмото ми?“ Говори ми за един от бившите си преподаватели в Тринити Колидж, някой си Томас Ръдмоуз Браун, който поддържа кореспонденция с Валери Ларбо и на когото поверил писъмце за мен. Не се съмнявам, че писмото е стигнало до мен, но съвсем честно, в безпорядъка, който цареше в апартамента ми (и като се имат предвид твърде „личните“ методи за подреждане на Марта), възможно е документът да тъне още в пожълтяла и прашна купчина сред фактури, проспекти и други печатни издания. Трябва да уточня, че навремето нямах никакъв „литературен секретар“: без да съм параноик, не исках никой да си вре носа в книжата ми и да открие източниците на вдъхновението ми — текущите дела, предостъпване на авторски права, преводи и др., се водеха от служител на Грасе, който Бернар любезно беше предоставил на мое разположение. Та, казвах, че не си спомнях никакво писмо. Той е малко объркан, но успява бързо да се окопити: за няколко секунди ми излага автобиографията си. Студент трета година по френска и италианска филология в Тринити Колидж, в момента пребивава в Париж и работи като лектор по английски в Екол Нормал Сюперьор. Възхищава се от творчеството ми повече от всичко. Добре, добре. А какво да правим сега? Тъкмо се каня да се измъкна учтиво, когато се случва невероятното: вместо да се оттегли, тъй като залата вече се е опразнила, младежът, когото всички смятат за срамежлив, интровертен, продължава да чака, застанал твърдо пред мен, сякаш знаеше, че ще излезем заедно, че ще го поканя да изпием по чаша в някое кафене в Латинския квартал, никакво колебание в това отношение, ненене, невъзможно, не се съмнява в нищо! Трябваше, какво говоря, можех да намеря хиляди извинения, за да се измъкна, нищо по-лесно от това, но в нито един момент не го направих. Нима Алберт Айнщин толкова беше смекчил тона? Самюъл имаше странно обаяние, спокойствието му ставаше потискащо за типове като мен. Много бързо се усеща нужда да се запълни, с думи или действия, тази своеобразна празнота — всъщност тласкаше събеседника към грешка. Не знам дали разбирате: колкото в поведението на Джеймс имаше нещо животинско, брутално, за което можеш да се заловиш, дори ако трябва открито да му се изрепчиш, да се счепкате, да плувнете в пот, да завони на съблекалня, толкова Самюъл беше неуловим. Дискретността му дори ставаше тревожна, изглежда имаше желязна воля, някакъв скрит импулс, който въпреки привидната уязвимост беше неразрушим. Бекет приличаше на магнит, можеше да ви поведе накъдето пожелае. И вместо да изчака, вместо да се скрие кротко, изчаквайки съдбата да го забрави, Айнщин се хвърли в устата на вълка, но търпение търпение, скоро ще стане ясно, вече почти стигнах дотам.