Фабрис Лардро - Безвремие

САМЮЪЛ: Творчеството ви е истински пример за взискателност и смелост!

АЛБЕРТ: ( правейки се на скромен ): О, знаете ли, като изключим липсата на свян, не може да се каже, че писателите наистина се излагат на показ…

САМЮЪЛ: Да, да, уверявам ви! Да се откажете да пишете на английски е проява на смелост.

АЛБЕРТ: Знаете ли, зададох си много въпроси след излизането на Одисей . Имах усещането, че съм стигнал възможно най-далеч, за да разбера все повече неща, за да овладея това, което пишех.

САМЮЪЛ: Бяхте загубили вяра в силата на думите?

АЛБЕРТ: ( с меланхоличен тон ): Не бих казал чак това. Сигурно е обаче — и за това си дадох сметка, докато пишех първия том на Смърт на кредит — че английският е език, който говори сам, наситен е с ерудиция, която най-накрая дотежава! Исках да намеря начин да пиша без стил, начин да стигна до чистото, „естествено“ общуване.

САМЮЪЛ: Все пак стилът е силно изразен в Смърт на кредит ! ( и ми цитира, ей така, от раз, цял пасаж от книгата ). Много раблезиански, повече, отколкото в Одисей !

АЛБЕРТ: ( смръщвайки вежди с подобаваща сериозност ): Разбира се, вярно е. Но знаете ли, трябваше ми доста време, за да намеря „решение“.

САМЮЪЛ: ( ентусиазиран ): Уверявам ви, че сте го намерили!

АЛБЕРТ: ( заема лирична поза, прави се на Шатобриан ): Малко след развода си получих нещо като откровение, докато се разхождах по плажа Сандимаунт в Дъблин. Наистина се чувствах зле, съсипан от болка и угризения, и в този хаос елементите от пъзела се наместиха внезапно, почти логично: трябваше да мина на нещо друго, да възприема почерк, който ми позволява да се отдалеча от себе си — тоест, да приема света такъв, какъвто е. Тогава… ( дълга, театрална пауза ), тогава Молой започна да изплува в съзнанието ми. Останалите книги, Малоун, Неназовимото дойдоха от само себе си…

САМЮЪЛ: Аз буквално изядох с буквите последните ви три книги! Те наистина отприщиха нещо у мен, както в личен, така и в литературен план! Знаете ли ( с поверителен тон, снишавайки леко глас ), аз, как да ви кажа, до много скоро изпитвах големи затруднения да живея с другите, чувствах се едновременно смачкан и много над тях, през нощта изпадах в страхови състояния, имах усещането, че сърцето ми ще се пръсне! Знам, че това може да изглежда прекалено, дори лицемерно — последните ваши текстове, които прочетох, обърнаха наопаки тази система. ( Пауза и поемане на дъх ). Колкото за един млад писател Одисей беше смазващо впечатляващо четиво, толкова Молой ми посочи пътя…

АЛБЕРТ ( по-лицемерен отвсякога ): Това, което ми казвате, е най-хубавият подарък за един автор, уверявам ви. ( Много скоро ще съжалявам, че употребих думата „подарък“, повярвайте ми ).

САМЮЪЛ: Осъзнах, че и аз вървях в посока към обедняването, на отказа от познанието, на орязването, по-скоро изваждах, отколкото събирах. Не можете да си представите колко чудесно беше това!… Впрочем, ако позволите, бих искал да ви покажа нещо.

Алберт ( все така аз ) изрече тогава глупостта на живота си: каза „да“.

Силата на думите. Съществува поне една тема, една-единствена тема, по която вероятно се е издънил. Все още вярвах в силата на думите, ами да, дадада, повече отвсякога. Само една дума стига, едно обикновено „да“, кратка дума от две букви и животът се преобръща, клубът затваря, край на джаза, около четири часа сутринта, пролетно утро, очарователни тръпки, само една дума и прекосявам площад Конкорд, вървя след един нетърпелив младеж, който иска да ми покаже „нещо“, само една дума, вече няма таксита, няма метро, прекосяваме Париж, тръгваме по кейовете, различавам бледо зарево на хоризонта, червени отблясъци над Нотр-Дам, нашата красива дама, сънувал ли съм?, в мозъка ми е пълна каша, ментолово объркване, след всичките чашки лудории от друга епоха, нищо чудно, само една дума и поемаме в крачка, свидетел на обвинението, вървя след един истеричен пешеходец, екзалтиран ирландец, тръпнещ от нетърпение и ентусиазъм, осенен от алкохола, запокитил Свръхаза си, „би трябвало да ви заинтересува — казва той, като поема по Кралския мост — не сте ли изморен, господин Айнщин?“, само една дума и този лицемерен отговор, „не се тревожете за мен, обичам да ходя пеша“, само една дума и се излива порой, кашмиреният ми шал, по дяволите, няма изход, няма и чадър, продължаваме, не ни остава нищо друго, изкачваме булевард Сен-Мишел до улица Ге-Льосак, само една дума и ето че пристигаме. На улица Улм, фасадата на Екол Нормал Сюперьор. Не ни е веселовесело. Капнал от умора, мокър до кости, мъчи ме ужасна мигрена. Готов съм да легна тук, направо на тротоара, здравата съм се нафиркал, искам най-после да заспя, да си отпочинат скованите ми крайници, които вече стават само за боклука. Ама не, ненене, спомням си, че казах да, нали няма все пак да го зарежа тук, след цялото това пътешествие би било недостойно за джентълмен. „Стаята ми е на първия етаж, точно тук, вляво.“ Посочва с пръст неясна цел, потънал в етилова мъгла. Сега изразява желание да ви покани да влезете. „Ще видите, нямам търпение да ви го покажа…“ Започва да рови из джобовете си, пъха ръцете си под хастара, опипва, тършува. Напразно. Глупакът си е загубил ключа. „Трябва да се покатерим — казва той — свикнал съм.“ Добре. Като се има предвид докъде сте стигнали… Впечатлен сте от пъргавината на вашия другар, истински спортист, за нула време преодолява препятствието! „Елате, не е трудно…“ Може би за теб. Представяте ли си ме? Ето че станах и нощен катерач, хванал се здраво за хлъзгавите решетки. Младото ирландче ме напътства любезно, сочи ми къде да се хвана, „тук, точно така, поставете лявата си ръка тук, ето, почти успяхте, ето ето, хайде господин Айнщин, дайте ми ръката си…“