Фабрис Лардро - Безвремие

Що се отнася до мен, за да забрави всичко това, вашият почитаем разказвач изпадна в позакъсняла пубертетска криза, като си позволи изкушение на преклонна възраст. Месец май на 1929 г. беше напечен, не ще и дума: какво ли не направих, изпробвах печеливши комбинации, фон дьо тенове, бои за коса, не се лиших от нищо. Понеже всички ме зарязваха, дори Марта отблъскваше ухажванията ми (беше ми направила истинска сцена в началото на пролетта), потърсих убежище в ръцете на професионалистките, свършвах там, откъдето бях започнал. Като казвам край, не знам дали бих могъл да се изразя по-добре. Понякога човек се натъква на любопитни познайници в парижките публични домове. Кого мислите, че срещнах в бардака през този хубав сезон? Обзалагам се едно на хиляда, че няма да познаете… Ей Богу, малкия Самюъл! Тъкмо си тръгвах от Анита, любимката ми за момента (очарователна андалуска минетчийка), когато, слизайки по стълбището, стръмно като чувството за вина, в което сякаш пропадате със ставането от леглото, забелязах моя млад ирландец. Той сякаш се колебаеше, да вляза ли, да не вляза ли, предавам се. Помислих, че зрението ми ме подвежда, но когато се разминахме, проверих и се оказа, че е именно той. Голямо стъписване си беше! Той се изчерви повече от всякога. Продължи да се изкачва, гледайки право пред себе си, устремен към Пъкъла.

На излизане от заведението отидох в едно малко бистро, където имах навика да изпивам по една бира след тежкото усилие. Настаних се до прозореца, за да мога да наблюдавам улицата. Ще трябва да мине по този път, няма друг изход. И наистина след двайсетина минути моят другар в разврата крачеше по тротоара и оправяше вратовръзката си. Подскочи, когато ме видя. Помислих, че ще припадне. Поколеба се, но като видя, че му махам, се реши да пресече улицата и да дойде при мен.

„Не мислех, че ще ви срещна тук“, казах аз лукаво. Стоеше пред мен с отпуснати ръце. „Седнете, моля…“ Той седна притеснено. „Както разбирам, имаме и друга обща страст освен литературата…“ „Аз всъщност, не си мислете, че…“ „Прав сте, опасно е да се вярва в каквото и да било в наше време, най-малкото в спасението на душата. Как мислите?“ „И аз така мисля.“ Пауза. „Е, как я намирате Анита?“ Той наведе глава, прибра брадичката си като хлапе, което са хванали на местопрестъплението, и после ни напуши луд смях, не можехме да спрем, всички клиенти в кафенето се обръщаха към нас, питаха се защо веселяците се заливат от смях, та чак ще им падне ченето. Щом премина неудобството, атмосферата съвсем се разпусна. С всяка чаша бяло вино, която поръчваше и изпиваше с удивително темпо, събеседникът ми ставаше по-самоуверен. Отпусна се малкият Бекет, честна дума, освободи се. Разговорът потече гладко, темите бяха многобройни. Самюъл не беше задръстен тип, както си го представях, имаше невероятно чувство за хумор и открито говореше за себе си. От половин дума разбрах, че е влюбен в своя първа братовчедка, някоя си Пеги, която в момента живеела в Австрия. „Не е лесно да се поддържа подобно приятелство — не се осмеляваше да използва друга дума — най-вече в Ирландия, в моето семейство. Майка ми не би го разбрала…“ Майките, винаги майките, източници на неврозите, та човек чак се пита дали психиатрите не им бутат бакшиши, вероятно имат някакъв договор, нещо като Протокол на целомъдрените жени на Фройд , нещо такова, свещен и безапелационен текст, някой ден ще разберем какъв точно. Самюъл пътуваше редовно до Виена да се среща с младата жена. Разбираше се добре с чичо си и леля си. „Там животът не е така превзет, потискащ.“ Макар и нещата там да бяха по-свободни, връзката му с неговата дулцинея не изглеждаше да е много лесна (което обясняваше защо посещаваше плътски заведения). Разговаряхме с часове, като се местехме от кафене в кафене, обръщахме чашките, после отидохме с такси в Щъркел на покрива (а може би беше Вол? имаше някакво име на животно) — джаз клуб на Конкорд, който му беше показал някой си Алфред Перон, приятел от Нормал Сюп. Самюъл изглеждаше запален по музиката, истински меломан. А пък аз бях един стар глупак, изоставен, преситен, безразличен. „Не харесвате ли джаза?“, ме питаше той, разтревожен. „Напротив, харесва ми.“ Опитвах се да го заблудя, но бях остарял, давах си сметка за това, всяка нота, всяко почукване на барабана ми действаха на нервите — стара изморена бракма Алберт, това е, не е нужно да се търсят по-дълбоки обяснения. Освободен от излишния етикет, разговорът, който водихме през цялата нощ, беше насочен само към литературата, област, в която младият ми събеседник блестеше.