Фабрис Лардро - Безвремие

Мисля, ако приемате да ви споделя (човек има нужда да се отпусне от време на време, нали?), че бях научил малко неща през годините, не се бях успокоил, с наближаването на смъртта не ме беше споходила никаква Айнщинова мъдрост. Човек прекарва живота си в дискусии, общува, чете тонове книги, безкрайно размишлява, но всичко това е напразно, гротескно, никоя книга не ни научава наистина на нещо, никой учебник не ни подготвя да се противопоставим на болката, човекът е сам в скапаното си тяло, изоставен. Ох, знамзнам, плащах си последиците от тези пътувания във времето, шагреновата кожа се свиваше, опъваше се като износен килим, изтъркан до крайност от сезоните, но аз исках още, бях жаден за живот, за поклони, знаех си, че беше само тъжно-жалко-блудкаво-безсмислено повторение, чувствах го, но все пак имаше една телесна тръпка, нали разбирате, когато кръгът се затваря, съвършен кръг, железен адски кръг с прекалено съвършени рими, ужасно кино, което изморявасъсипвананасяудари, но отговорът е един и същ, думата също, още, не спирайте нищо, да продължим сякаш, да се преструваме, че, ощеоще, още.

И така през 1926 г. продължих с Малоун умира , после дойде ред на Неназовимото (1927), последната забележителна част от трилогията, с която си заслужих всеобщото уважение. I, II, III, IV, редях една след друга творбите, устремен към вечността, цяла Айнщинова библиотека! Заради мен да изсекат горите, с книгите ми да облицоват пространството, безкрайни рафтове, вече не мога да спра, дапубликувамдапубликувамдапубликувам! Ощеощеощеоще, Алберт и неговите хиляда славни години!

И наистина:

На днешното си заседание Шведската академия реши да ви връчи Нобеловата награда за литература с надеждата, че ще можете да се явите в Стокхолм на 11 декември, за да получите наградата лично от ръцете на Негово Величество. Добре дошъл, приемете моите най-искрени поздравления.

Така дълго очакваното признание дойде в благодатната хиляда деветстотин двадесет и осма, когато в Грасе се получи телеграма от постоянния секретар на Академията Нобел и Бернар ми я предаде. Бях победил с много малка разлика една мрачна норвежка конкурентка, Сингрид Ундсет, влизах в Историята! Самюъл, дискретен мъж, избягващ медийната шумотевица, беше отказал да отиде в Стокхолм, за да получи отличието. Аз не бях от такава класа.

На шейсет и девет години, въпреки тежкия грип, Алберт замина, за да получи от ръцете на монарха грамота и златен медал (без да забравяме of course 39 39 Разбира се (англ.) — Б.пр. и един чек с много нули). Няма какво да се спирам на това пътешествие в северната земя, пукаше се от студ, а официалната вечеря, на която се запознах с френския посланик в Швеция, беше убийствена. Както ви казах преди малко, лудите години завършиха с реч.

Намирам се в стаята на майка ми. Сега аз живея там (временно, разбира се). Спя в леглото й — то е толкова широко. Тялото на Мама (защото знам, спомням си смъртта й, как я заровиха, тъжното погребение, което съпътстваше това трагично събитие), се е отпечатало в дебелия дюшек, където, ако се вземе точен отпечатък, при условие че човек е педантичен и се старае, какъвто аз не съм, най-вече в този момент, би могъл да очертае майчиния силует, пищните й форми, косите й, които се открояваха като черна бездна на белите чаршафи. Сам ли съм тук? Не, разбира се, че не, леглото на сина ми, което взех от една съседка, се намира до мен. Той непрекъснато иска нещо, знае само да иска, на всеки три часа се обажда, истински стенен часовник! Легнал от страната на майка ми, приел контурите й, които ме обгръщат като матрица, имам чувството, че гледам детето с очите на Мама.

Не знам как дойдох дотук, или по-скоро знам прекалено добре, превозното средство е малко специално, може да се каже нетипично-неуместно, но ужасно ефикасно, изключително ефикасно (ако сме съгласни да му простим някои временни слабости). Въпросът в момента не е как да се излезе от това, въпреки че скоро и той ще изникне (дори да ми се струва, че вече е непоправимо късно), въпросът е по-скоро това да се разбере. Тъй като в тази област имам малко или прекалено много опит, няма да поема никакъв риск и ще възприема тактиката на Малечко Палечко : ако сте изгубили пътя, върнете се отново по него, съберете камъчетата и започнете отначало. Очертават се две картини. Първо, красива къща в стил Тюдор, разположена в богаташкото предградие на една столица в Западна Европа. С многобройни прозорци, на три нива, домът е построен по средата на имение, разположено на ъгъла на два прави булеварда. Наблюдавайте внимателно един от тези два булеварда — по него бавно, но сигурно, напредва безшумно един персонаж. Върви по протежение на живите плетове, зад които се крият от погледите големите вили. Понякога спира, за да си поеме дъх. С дясната ръка се подпира на оградата, а с лявата, с отегчен вид, но доста настървено, се чеше трескаво по голото теме, лъснало на лунната светлина. Нали разбирате, тази информация е важна, нощ е, красивото звездно небе — наистина страхотно, съвършена пролетна картина — обгръща декора с усещане за свежест и лекота. Въпреки това походката на нашия герой не е пъргава, имаме чувството, че не добре сглобената марионетка, която напредва в американската нощ, е понесла на плещите си (при това масивни, трябва да отбележим) всичките беди на света. Ето го пред входа на една къща — с помощта на ръждясало фенерче, което трябва да чукне няколко пъти, за да се появи сноп бледа светлина, проверява номера, изписан на бронзова плочка, окачена на колона. Поглед надясно, поглед наляво, невероятно е как човек бързо може да започне да си играе на крадец, без да се колебае, се изкатерва по живия плет. Приземявайки се върху моравата, спира, за да избърше с опакото на ръката паяжините, които са се закачили по дрехите му, и многократно, проклинайки Сътворението — шибани насекоми, наистина отвратителни, изплюва малките мушици, с които се е налапал. И така, един човек, нахъсен срещу себеподобните си и снабден с шперц, стига до входната врата и съзнателно разбива ключалката. Ето че прониква във вестибюла, където, след като още веднъж се опитва да запали неподатливото осветление — ще видиш, че ще ме изостави този скапан фенер, — се възхищава на една красива камина, облицована с дърворезба. Виж ги ти, от нищо не се лишават! Сега отива в гостната, където ухае на цветя, и се запътва към горния етаж. Целта на посещението му, да кажем по-скоро на мисията му — до такава степен се чувства натоварен със задача, въпрос на живот и смърт, това е! — нито повече нито по-малко, та както казахме, целта на този набег се намира на тавана. Напредва безшумно, такатака. Спира за малко на първата площадка, като за няколко мига сдържа дъха си, дебнейки за най-малкото движение, за най-незначителното трепване на въздуха, после продължава. Невралгичната точка на делото е вече в полезрението му. Неканеният гост изважда от джоба си парцалче и флакон, отваря го и напоява обилно парцала. Сега вратата се отваря полекаполека. Мъжът, който старателно е проучил топографията на мястото, се насочва незабавно към леглото на млада жена. Прилепва парцала върху лицето й. Създанието внезапно се събужда, издава няколко приглушени протестни стона и после загубва съзнание. Слава богу, хлапето не се събуди. Мъжът (все така безшумно, трябва да се запази темпото) се навежда над креватчето с детето и дълго, внимателно го наблюдава, придавайки на огледа си напълно излишна сериозност. Нима са го налегнали позакъснели угризения? Колко инфантилно… Съзерцанието приключва и той сграбчва това бебе, едва на няколко седмици. Ето го на стълбите, слизаслиза, оглежда се на първия етаж, продължава-гостна-вестибюл-край на стъпалата, вижда входната врата, или в случая по-скоро изхода, след миг ще извика победа, когато отеква ръмжене, ауууууууууууууу. Шибано куче. Хайде кротко. Лягай. Подходящите думи бяха казани, но напразно. Животното (кери-блу териер) се нахвърля върху прасците на натрапника, който се подхлъзва на нещо като килим (леопардови кожи), пада назад, като притъпява със солидния си корем падането на бебето, което се събужда и започва да се дере. Е, това вече е капакът на всичко. Виковете на новороденото отекват силно (и незабавно). Запалват се лампите, отварят се вратите, хлопват се, чуват се стъпки, някой вика: „Бриджит, Бриджит? Какво има?“ Тъй като въпросната млада жена не отговаря, настава тревога. По дървеното стълбище се чува как изпаднали в паника хора сноват по пантофи. „Бил! Отиди да видиш!“ Въпросният Бил се изкачва по стълбите с рекордна бързина и след като надава вик, слиза обратно, биейки предишния си рекорд. Известен от кучешкия лай, разбира, че действието, или може би драмата, се разиграва на партера. И действително, кучешката драма вече се е разиграла. Животното здравата е нахапало прасците на посетителя, разкъсвайки дрехите му на парчета. Водила се е безпощадна борба, завършила със силен удар, нанесен с фенера (най-сетне предметът послужи за нещо) в муцуната на хапещия звяр. След като е разчистил пътя си, похитителят е успял да избяга с малката си жертва в мига, когато Бил открива стенещото си куче. В затъмнената динамична поредица от кадри, които бързо се сменят, лицето на нощния посетител, който излиза от великолепното имение, може да съвпадне с това на висок младеж, влизащ в амфитеатрална университетска зала. Той е много слаб, носи очила с железни рамки, които му придават строг, определено интелектуален вид. Скръъъъъц, тапицираната врата скърца издайнически, известявайки присъстващите за влизането на закъснелия красавец със сини очи и блуждаещ вид, изморените му черти издават кратък сън и вероятни прекалени забавления, които би било непочтено да описвам тук: не искаме да засилим неудобството на нашия посетител, който се изчервява, защото така неуместно е привлякъл вниманието, след което сяда срамежливо в дъното на залата. Свива се на стола си и приковава поглед в лектора с възхищение. Не изпуска и дума от дебатите, но на края на заседанието, когато се дава думата на публиката, не се присъединява към хора от въпроси, които като цяло смята за доста тъпи. Ядосва се на глупавите студенти и изчаква търпеливо края на лекцията. Срещу течението, принуден да се гърчи, да гълта или да издува корема си, за да стори път на младежите, които се насочват към изхода, преминавайки покрай красиви жени, случайният допир с които изглежда го смущава, той слиза към естрадата. Почетният гост, седемдесетгодишен старец, който диша учестено и оправя сакото си, събира записките си (не ги прочете добре, лошо изпълнение!) и вижда младежа. Не го разпознава веднага, защото било от суета, било от разсеяност, не си носи очилата (зрението му наистина се влоши в последно време, и наблизо, и надалеч, пълна мъгла, честна дума). Но това няма значение, тъй като посетителят прави първата стъпка и се представя.