Фабрис Лардро - Безвремие

С Бернар нямаше да спрем насред пътя. След триумфален пробив в предградията на Лондон, тесни улички, съмнителни антиквари, мека светлина, където призракът на Офелия се появява в мъглата, трябваше да запазим темпото — с равномерно дишане, да посръгаме господин Хронос, за да вървим напред/назад, както дойде. Тъй като Фердин вече беше дал най-доброто от себе си, трябваше да проуча друго находище, трябваше да предложа нещо свежо на моя нов и ентусиазиран издател. В главата си бях направил отдавна своя избор и той се падна на Самюъл Бекет, ненатраплив гений, за когото трябва да ви дам няколко сведения.

Ирландец по рождение, също като Джеймс Джойс, от когото е силно повлиян в началото на кариерата си, Самюъл Бекет (1906-1989) представлява за много хора фигурата на писателя, в пълния смисъл на думата, сериозен и талантлив мъж, възхваляван от специалистите и оценен с най-високите отличия (Нобелова награда за 1969, държа да отбележа). Добавете към това и безупречната му ангажираност, винаги от правилната страна, антиколониална-съпротива-и-антижелязназавеса, и ще получите съвършения представител на писателското съсловие. Ако непрекъснато се клонира, това ще осигури надеждно потомство на артистичното човечество. Да се възпроизведе или по-скоро да се съхрани духът на творчеството му, от грандиозно по-грандиозно, нямаше да навреди на дребните производители на френски думи. Защото Самюъл е французин със сърцето си, с тялото си, с езика си. След като написва няколко хубави творби като Мърфи (1938) на майчиния си език, ирландец, Самюъл не само като Джойс напуска родния си остров, с което предизвиква отечествено-матриархално разочарование, приемайки естествено, че английският език, наложен със сила, е „наистина“ майчиния език на един ирландец, та както ви казвах, след всичко това, и без да забравям келтската нотка, се появява едно ясно изразено латинодантевско вдъхновение (в това има нещо италианско), нашият човек намира убежище в местното наречие на своята приемствена страна, в езика на Волтер: стана ли ви ясно? Следите ли мисълта ми? Та значи в този езиков пристан Самюъл след Втората световна война написва и публикува своите основни шедьоври, преди да ги преведе сам на езика на Шекспир. Трилогията Молой (1951), Малоун умира (същата година), Неназовимото (1953). Знам много добре какво очаквате, ще ми говорите за Годо, Краят на играта . Ами да, истина е, признавам, Самюъл е писал също и пиеси, с които е станал известен, и което е още по-интересно, тези произведения са му донесли добри продажби след смъртта му, тъй като учителите по литература често ги включвали в учебните програми. Няма да се спирам подробно, тъй като вече всички знаят колко ценя театъра. Но не съм тук, за да ви описвам настроенията си, да се върнем на творчеството. С какво толкова ни очарова? Представете си, веднъж грях не е грях, един наистина странен предмет, предмет, чиято привидна простота, а не неговата сложност, ви обърква напълно. След Самюъл, здраве му кажи, не съществуват вече никакви ориентири, край с долнопробните комбини стари-шегички-анекдоти, приберете си ги. Трябва да се признае, в началото човек е съвсем объркан; читателят, изправен пред остатъците от разпадащия се наратив, се опитва да намери познатото, опипва, роптае нетърпеливо (понякога дори у субекти, неуспели да хапнат или да пийнат кафе, или пък на които им липсват витамини, се проявяват силни прозявания, чак ще им се откачат челюстите). Но литературният любител бързо се окопитва и у него надделяват учудването, а после ликуването, а после възторженото удоволствие, едно неизмеримо удоволствие, заради които на Самюъл се въздава вечна признателност. Джеймс построи един сложен часовников механизъм, разклати обикновеното съзнание; Фердин взриви изреченията и изведе думите на улицата; докато Самюъл ви отвежда в пространството, във всички значения на думата, разполага с пространство, плава в пространството, отваря нови пространства, той убива литературата, създавайки единствената смислена фикция, или по-скоро научната-фантастика на оцеляващото. Самюъл проучва всичките измерения на това прословуто, митично, живо същество, безизходност-любов-до-смърт-надежда-очакване, поема към него, въоръжен с онзи смях, който се изтръгва в момент на дълбоко отчаяние, несполучлива вотивна плочка, убеден, че няма да предизвика ефект. Публикувайки Бекет тридесет години по-рано, най-сетне се превръщах в автор на научна фантастика, достигах до бленуваната галактика. Добре де, истина е, че нямаше бленувания привкус, не се разхождаха никакви джедаи, никакви роботи, никакви лазери, но беше налице истинското, единствено, уникално усещане за другаде: вътре в себе си — да признаем, не е много ясно. Да продължим все пак.