Фабрис Лардро - Безвремие

Приключихме с епистоларната глава, да преминем сега, ако желаете, на въпроса за юмручния бой, който отчасти е следствие от писмото. Както ви казах, Айлин излезе от стаята, след като прочете посланието. Тя не излезе веднага от живота ми или по-скоро не ме изгони веднага: в изблик на християнско милосърдие искаше да ми остави време да си намеря ново жилище. (Занапред щях да живея от собствените си доходи, но държа да отбележа, че можех да поема наема си незабавно). И така, изживяхме някакъв преходен период. Огромният апартамент на улица Университетска с многобройните си уютни стаи бе напълно подходящ за целта. Бяхме навлезли в ерата на съвместното съжителство, на подозрението и на дребни заяждания, когато се засичахме в кухнята, стратегическо общо помещение, което не можеше да бъде подминато и което трябваше да делим за кратко време. „Тази вечер при студентката си ли ще спиш?“ — ме питаше тя. „А ти спиш ли с Гастон?“ — осведомявах се аз безобидно. „Ами можеш да ни проследиш, ако искаш да разбереш — ми отговаряше тя сухо — в стила ти е…“

Как можеше да си помисли, че съм способен на подобна дребнавост? Елате ми на помощ, драги читателю, сега вече ме познавате добре, елате ми сега на помощ. Защото, трябва да знаете, аз никога не съм се унижавал до подобни деяния, всъщност само един или два пъти, не съм ги броил наистина, може би три или четири пъти — кой не би изгубил самообладание при подобни обстоятелства? Да, наистина бе долно, дребнаво, но вярвайте, беше по-силно от мен. Щом съпругата ми излезеше, аз се обличах набързо, слизах по вътрешното стълбище и след като оставях необходимото при едно проследяване разстояние, което се прави по правилата, започвах моето разследване. Най-често Айлин имаше среща с моя издател пред гарата Орсе. Издокаран като принц, Гастон я чакаше, като пушеше небрежно цигара Житан, най-безобидно и се правеше на изненадан, когато партньорката му пристигнеше. Трябва да призная, че нашият симпатяга беше надарен, оставяше жените да го търсят, умееше да предизвиква желанието им. Видът на сияещото лице на Айлин, когато съзираше своя спасител, беше истинско мъчение за мен: сякаш някакъв каторжник, пуснат на свобода след години на страдание. Нима бях мъчител? Хайде, бе! Само това остава да си помислите! Понякога, ако времето го позволяваше, се случваше да се поразходят по кейовете, но най-често взимаха такси и отиваха в някое кафене или шикозен ресторант: Максиме, Ларю, Пре Катлан, Вебер енд Ко (Гастон можеше винаги да си позволи да удължи този списък, нали спекулираше на гърба на авторите си). Гастон обичаше също романтичните разходки с каляска в Булонския лес: нежно сгушили се на седалката, наивно усмихнати като влюбени, оставяха се да ги разкарват из алеите като телета на товарна гара. Да, добре чухте, влюбени: господин Гастон пускаше ръка около врата на Айлин и това не оставяше вече никакво съмнение. Последната (но съществена) несигурност се съдържаше в този въпрос: дали се бяха или не? Времето, както би казал приятелят Софокъл, бди над всичко и скоро получих отговор.

В един хубав мартенски уикенд Айлин си стегна куфара, уж за да ходи на гости на някаква приятелка, която живеела в Монпелие. Проследих я тайничко и както и предполагах — за целта не се иска да си много начетен — я видях да се качва в колата на Гастон, който я чакаше на обичайното място. Без да губя време, седнах в паркираната на двеста метра, със запален двигател кола, в която ме чакаше шофьорът. „Следвайте отдалече тази кола.“ Проследяваме значи гълъбчетата. Шофьорът ми, признавам, следваше безупречно ритъма на движението, внимаваше за завоите и изненадите на пътя, владееше с голяма лекота изкуството на преследването. Голям купон. Въпреки това талантът му не беше чак толкова необходим, защото ми беше пределно ясно къде отиват двамата любовници. Както се предполагаше, поехме в посока към Нормандия и след като спряхме да обядваме в Кабур, минахме пред табела, на която пишеше „Бенервил“. Мръсник, извиках (на ум), не исках да изплаша шофьора, който от часове невъзмутимо ме разхождаше из френските поля. Помолих спътника си да паркира на около петстотин метра от жилището на Галимар. И така започна периодът на изчакване или по-точно на обмисляне на бъдещите действия. Исках да им оставя време, да проверя дали опасенията ми са основателни или не. След подготовката за решителното събитие, в тясното, озвучено от потропването на мартенската суграшица купе, аз рязко изскочих от колата и с вдигната яка на пардесюто си, поех. Мръсник, си казвах (все така на ум), докато се изкачвах по алеята, която води до замъка, дори не може да я изчука в хотел, а трябва да го прави в семейната си къща! Какъв развратник си, Галимар! Айнщин, обзет от гняв. Понеже познавах добре мястото, не ми трябваше много време, за да проникна в дома, да се кача по стъпалата на централното стълбище и да стигна до стая, разположена на първия етаж. Сцената, на която тогава станах свидетел, трябва да призная, си беше класическа: предхождана от стенания, дихателни изменения, следващи случайна крива, която нямаше нищо общо с астмата, замърсяването на околната среда или някаква спазмофилна семиология. Дори можем да я схематизираме според логико-математическите правила на геометрията. Да вземем три елемента, наименувани съответно: