Фабрис Лардро - Безвремие

Срещнахме се на площада пред Сорбоната, пред статуята на Огюст Конт. Шегата вече беше приключила, щеше учтиво да се оттегли. Така си мислите. „Знам едно кафене на две крачки оттук“, ми казва той. Тръгваме заедно по булевард Сен-Мишел. Ето ни в Матьо , опушена студентска бърлога. Настаняваме се в един ъгъл на заведението, до прозореца. Не обелва и дума. Много впечатляващо. Чака — това е лайтмотивът на нашето взаимоотношение — да взема нещата в свои ръце, тоест да изпълня желанията му. И така, махам с ръка към сервитьора, който идва да вземе поръчката. Събеседникът ми, който настойчиво ме наблюдава със сериозен вид, започва трезво. „Едно дълго кафе“, поръчва той (после ще си навакса, повярвайте ми). Сега имам достатъчно време, за да опиша моя млад събеседник. Костюм, вратовръзка, красиво удължено лице, безупречно сресани надясно коси, големи сини очи, пронизващ поглед през кръглите очила с метални рамки — като го гледаш, света вода ненапита, милото момче! Мил или не, мълчи като риба. Започвам разговор (все пак съм по-възрастен). „Казвахте ми, че преподавателят ви е приятел на Ларбо?“ Минава малко време. Той отпива глътка кафе и си поема дъх. „Не точно приятел. Пишат си от известно време. Мисля, че Тома е идвал на гости на господин Ларбо във Виши миналата година…“ Говори много добре френски, почти без акцент. „Писали сте ми писмо, така ли? Искали сте да се срещнете с мен?“ Кима утвърдително с глава, по бузите му избива червенина, но бързо се окопитва. Започваме да говорим за книгите ми, най-вече за последните, които са от „огромно“ значение за него. „Творчеството ви беше за мен освобождение — ми казва той, — истинско спасение.“ Твърди, че изучава текстовете ми, разсъждава над „цялостната им структура“. „Опитвам се да дам логическа последователност на записките си, да ги подредя, за да намеря водещата нишка. Не знам дали мога да говоря за есе, но тази работа ми носи много…“ Още не ме е помолил за помощ, но виждам накъде бие, ясни са ми тези студенти драскачи: сноват по лекции, книжарници, квартални библиотеки. Случвало се е около мен да е цяла сюрия, честна дума, от тези доставчици на ръкописи, които ви изпиват кръвта! Да си призная, винаги съм ги разкарвал, не съм майка Тереза на световното книгоиздаване, не ми е в стила! След тридесет секунди щеше да ми поиска съвет и след по-малко от минута щеше да извади ръкопис от шапката си: всичките си приличат! Прекъсна речта си, когато един младеж влезе в кафето и се запъти към нашата маса. Самюъл стана, силно смутен, за да посрещне посетителя. „Добър ден, Жорж. Аз… съжалявам, съвсем бях забравил“. Пауза. „Да ти представя Алберт Айнщин.“ Юношата ме поздравява с дълбоко уважение. „Това е Жорж Пелорсон — ми казва Самюъл — един от моите студенти в Екол Нормал…“ Обяснява ми, че е свикнал да си определя работни срещи в кварталните кафенета. Той наистина се чувства неудобно. Изглежда, че се колебае, а после се престрашава. „Ще се наложи да ви оставя, наистина съжалявам. Аз… наистина много се радвам, че се запознах с вас.“ Ръкува се с мен със съжаление и напусна заведението с другаря си. Видях как високият му силует се отдалечава по булеварда.

Ето че съдбата, на която все още можех да благодаря по онова време, ме беше отървала от натрапника. Но разбирате ли, както и предшествениците си Самюъл Бекет не представляваше в съзнанието ми заплаха или какъвто и да било проблем: за мен той живееше на друга галактика, система, която си имаше своите сателити, а аз бях на светлинни години от тях, недосегаем. Естествено грешах, но оставете ме да свърша, ако обичате (впрочем става дума само за това, да свърша, и както се казва, поне да е красиво).

Щом Бекет си тръгна, продължих, искам да кажа, живота си. Не бих искал да се оплаквам, но нещата вървяха все по на зле. Добре де, разбира се, бяха ме издигнали на пиедестал, удостоили с Нобелова награда, бях влязъл в речниците, Робер&Ларус , Айнщин в небесата, на фронтона на църквите! Добре, добре, хубаво признание, а останалото? Освен икономическата криза хороскопът на Айнщин за 1929 г. не е особено благоприятен. Няколко дни след срещата ми с Бекет получих такъв ужасен зъбобол, от който ми идваше да си разбия главата в стената. Трябваше да ходя на интензивни сеанси при един зъболекар в квартала Сен-Жермен-де-Пре, който беше по-скоро шарлатанин, касапин, записал се в медицинската гилдия, който разреши проблема, като извади зъба (с много силна болка, вярвайте ми). Но мъките ми не бяха свършили. Точно месец след изваждането на зъба имах удоволствието да „отпразнувам“ своята седемдесетгодишнина. Сам. Естествено бих могъл да отпразнувам юбилея в очарователна компания в някой шикозен ресторант в столицата, но, честно казано, не бях на кеф, хичхич. Останах вкъщи, за да дегустирам едно чудесно пилешко фондю с порто, специалитет на Марта, която държеше да ми повдигне духа на този злокобен 18 април. Седемдесет години. Виждах светлинката, знака от отвъдното, готов бях за кръжеца на писателите пенсионери, група по интереси Нобел (изключително стеснен кръг, както изглежда, но това съвсем не е утешително). Спомням си една дъждовна вечер, доста влажна, идеално време за депресия. Чувствах се уязвим, разкъсван от пристъп на самота и неясна неудовлетвореност, каквито никога не бях изпитвал. Сияещото лице на Айлин прекъсваше понякога заливащото ме озлобление. Продължавах да й изпращам книгите си с посвещение. Бяхме се виждали неведнъж след раздялата ни, при не много весели обстоятелства — сещам се най-вече за погребението на Катрин, жената на Уелс, преди две години. Айлин имаше второ дете от Гастон (с когото в крайна сметка се бях сдобрил). Изглеждаше щастлива. Сега се занимаваше на пълно работно време с Блум Прес, чийто капитал беше откупен от Галимар. Всъщност беше служителка във фирмата на съпруга си — редактор на поредица в престижното издателство. Всичко вървеше от добре по-добре, обработваха си малкото късче щастие.