Фабрис Лардро - Безвремие

Казвал съм ви го сто пъти, тялото ми има проблем със земното притегляне, не си падам по вертикалността, равновесието, изяществото. Тези понятия, с които понякога се изразява величието на човешкия род, са ми чужди (повярвайте ми, поне веднъж съм искрен). Съвсем логично значи, в съдбовния миг, когато събирах сили, преди да скоча, възвръщах си увереността и точно тогава долната част на панталона ми се закачи на шиповете. Защото те добре си пазеха елита! Истински заострени копия, насочени към небето, истински ескадрон на духа! Озовах се значи с главата надолу, увиснал на проклетите решетки на марковата си дреха, чиято цена предпочитам да не ви казвам. Самюъл дойде да ме откачи, трябваше да пожертва скъпия плат, който стана на парчета. Зле започва тази история, си казах, наистина зле!

Да се спънеш на улица „Улм“, която носи името на родния град на Айнщайн, в това има много символика! Още една майчина бъркотия, Страшният Майчин съд! Дори когато си се отрязал до дупка, устата ти пелтечи/челюстите са омекнали/мозъкът ти е замъглен, много бързо чувстваш симптомите, предвестници на катастрофата, някакво шесто чувство иска да те предупреди, обстановката бързо ще се влоши. Ето ме пред централната врата, влизаме, тръгваме по стълби вляво, последно усилие, Алберт, почти стигнахме.

Какво се случва после? Би трябвало да го определя като черна дупка, зееща пропаст. Лежа, всъщност все още не знам, защото за момента съм в безсъзнание и в тази липса на усещания, в това зародишно отсъствие от самия себе си, за което много скоро ще съжалявам, до мен достига един ужасен звук, глас, какъвто никога повече няма да чуя, неприятен глас, „Бекет! Бекет!“, ужасно ехо, брутална дикция, в която разумът ви разпознава: „Бекет! По дяволите!“ Сега всичко е ясно, репликата се носи пламенно към вас. Някакъв разпасан младеж, очевидно легнал до вас, става светкавично. Дърпа завесите, отваря прозореца и се навежда. „Търсят ви по телефона, Бекет! (казва гласът). Побързайте!“ „Благодаря ви, господин Гелу. Пристигам…“ Затваря отново прозореца, облича се за нула време, „извинете ме, трябва да вървя, портиерът ме вика, връщам се след две минути“, вратата се затръшва. Ето ви сам в стаята, затъпял. Стаята е средноголяма, стените са светли, обзавеждането е съвсем скромно — легло, маса, кресло, малки етажерки, на които различавате, когато се приближавате, книгите на Пиер-Жан Жув, Стендал и Данте. Пълните съчинения на Алберт Айнщин също са събрани в дясната част на тази миниатюрна библиотека. Оглеждате стаята и виждате в малкия кухненски бокс цяла колония хлебарки, които най-спокойно си щъкат. От тази гледка ви се повдига, за малко да се издрайфате (впрочем в стаята се носи съмнителна миризма на мухъл). „Но какво правя тук!“ Съвсем естествено си задавам въпроса. За да намеря отговор, трябва да събера спомените си, да направя сериозно усилие да възстановя хронологията на събитията и да започна всичко от нулата, за пореден път. Един дебел ръкопис, поставен на бюрото, улеснява задачата.

Връщате се няколко часа назад, към утрото, към мига когато младежът затвори вратата и за добре дошъл извади бутилка Джеймсън от един шкаф . Въпреки смайващото количество алкохол, което беше погълнал през вечерта, все още беше в суперформа. Наля две големи чаши с уиски и най-накрая ми разкри целта на това нощно пътешествие: искаше да ми покаже нов превод на английски на Молой . Работеше над него, откакто беше пристигнал в Париж, през миналия ноември. „Ако позволите, смятам, че сегашното издание не пресъздава достатъчно добре всички нюанси във вашия текст…“ Добре. Защо пък не? Имаше ли проблем, Алберт? Все същият параноик си, старче.

Проблемът се появи, когато, ровейки в купчина документи, моят домакин изпусна от невнимание дебел ръкопис, който вдигна, изчервявайки се. „Ох, извинете, това няма нищо общо, това е само текст, който… всъщност…“ „Ами дайте да го видим.“ Алберт Айнщин (все така аз) настоя да се запознае с документа, върху който беше написано с черни букви следното:

„Не ми бяхте казал, че пишете романи…“ „Това е, което всъщност наистина е важно за мен, интересува ме само художествената измислица.“ Текстът наброяваше около триста страници. Започнах да го прелиствам, като си придавах безпристрастен, разсеян вид, но много бързо се увлякох. Беше изключително, невероятно. Обещах да го прочета, с надеждата, че това обещание ще бъде забравено, щом поставя обратно ръкописа върху бюрото, и продължих да вдигам наздравици.