Фабрис Лардро - Безвремие

Не можах да направя нищо, това е истината. Все пак не можех да им попреча да се виждат, да заключа вратата или да купя пояс на целомъдрието (както изглежда, в наши дни тази техника е твърде остаряла). Поради това заложих на самовнушението, въобразявах си, че се срещат без задни мисли, джентълменски покани на чай, откриване на изложби и нищо друго. Нищо. Ето така. Все пак имаха толкова общи вкусове, харесваха Бонар, за чиято изложба Гастон беше написал миналата година блестяща хроника в един брой на НРФ . Съпругата ми не спираше да ми говори за тази статия, дори я представяше като шедьовър на чувствителността. Шедьовър, няма що! Много скоро след това Айлин дойде с мен в Бенервил. Станахме редовни посетители. Понякога там срещахме един от идолите на жена ми, Огюст Реноар лично, приятел на семейство Галимар. Как да се боря срещу такива връзки! Портретът на Люси, майката на Гастон, стоеше величествено на стената! Можете да си представите пораженията… В сравнение с бродерийките на мама, окачени в рамка по стените — натюрморти, пасторални пейзажи, къщички под снега, пърхащи патици, стада от сърнички, и какви ли още не, та казвах, че в сравнение с доказания-лош-каталожен-вкус-на-Айнщин тук беше каймакът на обществото! Виждах много добре, че Айлин беше очарована, омаяна от чара на Гастон и го придружаваше сред артистичния хайлайф на Париж, беше станала редовна посетителка на галерията Дюран-Рюел. Добре, това го приемем. Но, направо се изприщих, когато господин Галимар дойде вкъщи да се възхищава на картините на Айлин. В мое отсъствие. Много добре ми е позната развръзката, разопаковат картината, повдигат покривалото и после както си следва, човешко е, преобръщат всичко в ателието, захвърлят дрехите безразборно в стаята, отдадени на артистично сладострастие. Това, което издаде Гастон, беше миризмата на кафяв тютюн, невярната цигара Житан, неоспорим знак. Не направих коментар, проявих присъщата на Айнщин елегантност, велики Боже, нали познавам много добре жена си в това отношение, ще бъда упрекнат в дребнавост, затова по-добре да се въздържа — задънена улица, пълна безизходица. Освен това без никакво доказателство, никакъв белег, какво можех да кажа? Трябва да ви припомня, че Гастон ми беше издател, имахме грандиозни проекти и аз не исках те да пострадат. Значи мълчание, wait and see 29 29 Стой и гледай (англ.) — Б.пр. .

В този гаден контекст, отровен от интригите на Галимар, от интимни заговори и организирани, запланувани низости, посещението на Джеймс и Нора Джойс през януари 1914 беше истинска глътка въздух. Те вече живееха в Милано. Нора, чийто корем се беше издул, очакваше щастливо събитие. Що се отнася до Джеймс, той започваше да се утвърждава в песенното изкуство и имаше известен успех. Изглеждаше доста ентусиазиран, оптимист, гледаше към бъдещето. Изглеждаше добре. Но Нора като че ли не споделяше истински безгрижието на своя съпруг. О, тя внимаваше да не противоречи на Джеймс пред хората, не гледаше все да му разваля настроението, доста различна бе от Станислас, но я познавах достатъчно добре, за да ми е ясно, че нещо не върви. Нора ми сподели нещото още първата вечер, възползвайки се от отсъствието на Джеймс, който беше излязъл да се поразходи в Латинския квартал, нещото се наричаше алкохол. „Знаете не по-зле от мен, Алберт, не е нещо ново. Но започвам да се страхувам… Беше се поуспокоил, а ето че започна отново с пълна сила. В началото беше само за да преодолее сценичната треска преди представление. А сега… сега… постоянно е на представление. Преди няма и месец за малко да се строполи на сцената, а завчера му прилоша на улицата…“ Напоследък Нора се притесняваше все повече, защото поведението на Джеймс започваше да се отразява на зрението му. „Наложи се да се консултираме с лекар в Италия. Той говори сериозно за глаукома. Вероятно ще трябва да оперират Джеймс… Ако продължи да пие, окото му ще се влоши още по-бързо. Ще загуби зрението си. Не знам какво да правя…“ Гостите ни останаха една седмица в Париж (подслонихме ги на улица Университетска). С Джеймс отново се отдадохме на дълги разходки, на безкрайни разговори, като често се отбивахме в баровете. Беше много доволен от съдбата на Одисей , горд, че този роман е преведен на френски език. „А сега, Алберт, какво ще пишете?“ Споделих с него новия си проект — дълъг текст, доста различен от предишния ми роман, но в който внимателният читател неминуемо ще забележи приемствеността между тях. Бях решил да се откажа от английския език и да пиша направо на френски, все пак нали това е родният ми език. Джеймс одобряваше това решение, „няма нищо по-лошо от регионализма — казваше той тесногръдието по отношение на езика, затварянето на тези ирландски националисти в провинциалното им слово…“ Неведнъж при нашите разходки стигахме до улица Екол дьо Медсин, където Джеймс беше започнал да следва преди няколко години. „Как ме виждате да стана лекар, Алберт? Кажете честно. Във всеки случай, нямаше да се дипломирам навреме, за да спася майка си, шарлатаните от Дъблин вече я бяха убили. Що се отнася до очите ми, трудно мога да оперирам сам себе си, особено когато не виждам добре…“ Опитах се да го вразумя, да го подтикна да намали пиенето. „Много сте мил, Алберт, но сега гласът ми е достатъчен, защо ми е и зрението? В Милано шумовете и миризмите ви дават предоволно представа за живота, знаете ли, от много впечатления ще се опия и Нора ще бъде още по-недоволна. Нали?“ Трябва да призная, че не настоях, а може би трябваше.