Фабрис Лардро - Безвремие

1) Един космат тип се засилва и ритва с всички сили един кожен предмет.

2) Един набит тип, за да сме верни на Павлов, плонжира.

3) Коженият предмет се удря в лицето на плонжиралия.

4) Коженият предмет, отклонен от своята траектория, отскача наляво и след като се удря в цилиндричната греда, почти под прав ъгъл прониква в бялата мрежа и там спира неговият бяг.

5) Плонжиралият, дали поради професионална добросъвестност или в плен на миметизъм, знае ли човек, следва траекторията на предмета и се блъска на свой ред в гредата.

6) Край на действието. Гол! (викат червените). Алберт? (проронват сините).

В напълно замъглените ми спомени, както става по време на кома, първият достигнал до ушите ми звук, когато се събуждам, е гласът на Гастон (лицето му, когато лятното слънце събужда ретината ми, е първият образ, който виждам). Гастон Галимар… моят издател. Той и никой друг ме въвлече в тази спортна епопея. Запознах се с него през 1912 чрез Ларбо. При първата ни среща Нувел Ревю Франсез се помещаваше все още на улица Сен-Бенуа. Честно казано, дупката, която им служеше за седалище, не вдъхваше доверие. Нима щях да поверя бъдещето на Одисей на тази долнопробна книгопечатница, на този дюкян на набързо преквалифицирал се вапсаджия? Ръкописът ми лежеше на бюрото сред планина от документи. Дали го беше чел? Дали поне го беше отворил? Разтревоженият поглед, който хвърлих към моето потомство, докато се ръкувах с него, не му убегна. „Валери, каза той, поглеждайки към моя спътник, прочете много ентусиазирано откъси от вашия роман… (Пауза.) Знаете ли, много неща се изприказваха за Блум между тези четири стени… направо останахме без слюнка.“ „Мен слюнката не ме интересува, а само мастилото“ — отговорих аз. „Прав сте. Да отидем да обядваме… Така ще можем да обсъдим договора.“ Човекът, който ми предлагаше този работен обяд, имаше закачлив поглед, наистина изключителна енергия, той умееше да преценява хората и ситуациите, личеше си, че се чувства удобно, че плува в свои води, цар на словесната еквилибристика.

Договорихме издръжката на Блум в частен салон на „Перуз“, с помощта на бургундски вина и други вкусотии, както си му е редът. Тъй да се каже помарът 27 27 Реномирано червено бургундско вино — Б.пр. е много по-стимулиращ от отвратителните вина от Канарските острови, които пиех в Дъблин с Джеймс. (В тази връзка искам да отбележа, че не съм забравил за г-н Джойс и неговата Нора, скоро ще се появят отново в тази история.) Когато излязохме, преминахме по Пон-Ньоф и отидохме да се разходим в Ил дьо ла Сите. Беше хубав, топъл септемврийски ден, ясен и много светъл. Ке дез Орфевр, където все още не можеше да се види силуетът на инспектор Мегре, беше отрупан с многобройните книги на Алберт Айнщин, с логото на НРФ . Валери Ларбо, който вървеше по средата, не подозираше до каква степен мислите ми се сливаха с тези на Гастон: творбата ми заливаше Пон-Ньоф, аз и Галимар завземахме града, векът ни принадлежеше! Да, знам, че винаги е проява на добър тон да възхваляваш своя издател, да ближеш подметките на шефа е лесно упражнение, но наистина, наистина, този тип ми хареса (поне през първите години, защото после, очевидно…). Често става дума за дребни неща, изражение на лицето, случайно подхвърлена забележка изразяваща красноречиво личността на субекта и неговите приоритети в живота. В случая на Гастон бе достатъчно да направи леко отегчена физиономия. Прибирахме се от полезната за храносмилането разходка, когато по улица Бонапарт срещнахме един едър, малко скован тип, с изискан вид. „Гледай ти, Шлум…“ Гастон ни представи. Едва здрависали се, homo distingus съобщи на новия ми издател един политически факт, прочетен в някакъв ежедневник, който смяташе за изключително важен (честно казано, не помня дали ставаше дума за криза на Балканите, за военноморски въпрос засягащ Франция и Англия, или за някакъв политически скандал). Гастон го изслуша, без да трепне, търпеливо и с интерес. Все пак, малко след като беше поздравил приятеля си, забелязах движението на устните му, погледа му, от който личеше, че се забавлява, че се стреми да се освободи, сякаш казваше — не ми пука, ама изобщо не ми пука, но не искам да го засегна — и издаваше едно трайно безразличие към политиката, към политическата борба, към всичката тази алабалистика и аз споделях това безразличие, затова много бързо той ми стана повече от издател.

Приятелството с Гастон ми осигури две привилегии: уикенди в Бенервил и приемането ми в Спортния клуб на литературната младеж . Да започнем (или по-скоро да приключим) със спорта. Господин Гастон, голям футболен запалянко, неотдавна беше създал клуба на Галимар, чийто председател беше самият Пеги (Шарл). Работата беше сериозна, представете си, бяха членове на ПУК 28 28 Парижки Университетски Клуб — футболен клуб, основан през 1906. — Б.пр. (произнасяйте пук) и амбицията им беше да изместят екипа на Ревю дьо Пари . Само толкова… Те отчаяно търсеха „истински“ вратар (поне такава беше официалната версия). Онче-бонче счупено пиронче: на мен се пада тази чест. Вероятно искаха едър тип (не се казва дебел, а здравеняк), някой, чийто силует ще впечатли противника, някой, който ще заеме цялото пространство между двете греди. Някой като Айнщин. Така се влях в редиците им и както бе логично и легитимно след назначаването ми, ходих на стаж в Багател. Айлин се усмихваше, когато излизах рано сутрин в неделя, за да отида в Пюто, където отборът тренираше. Гастон настояваше да поддържам формата си, подготвяше ме за най-гадните преки свободни удари, както и за тези в горния ъгъл на футболната врата, за фалстарт, за фалцови удари с топката, минах през всичко… Сигурно няма да ми повярвате, но на първите мачове успях да ги заблудя: Айнщин скачаше като тигър, блестящо спираше топката — с голяма класа! До шибаната дузпа. До онзи юнски ден през 1913, когато топката ме удари и аз се сгромолясах на стадиона Кроа-дьо-Берни. Многократно травмиран, носният ми израстък бълваше кръв (бях шампион във всички категории по кръвотечение от носа, в училище ме използваха като боксова круша) и обагряше с патриотична краска нашия синьо-бял екип. Епистаксис Айнщин. Гастон беше много внимателен с мен: погрижи се за мен, изми ме, успокои ме като истинска майка. След катастрофата, опечален от окаяния ми вид, блед като платно, с разтреперани крака, той настоя да ме закара с кола до вкъщи. „Починете си, Алберт — ми каза той преди да тръгне — ще ви се обадя утре, за да разбера как сте…“ Да, такъв си беше Гастон, внимателен-дискретен, макар и да не даваше вид, облечен винаги в костюм в морскосиньо, с папийонка, стиснал в ъгъла на устата си неизменната си Житан, но той наистина беше съпричастен, наистина беше отзивчив (дори ако трябваше да обгрижва жена ви, но ще видим после, ще видим после, без неприязън, Айнщин — какъв е смисълът?). Но, какво ли не би направил един издател, за да се сдобие с велик автор? Все пак Гастон имаше интерес да ме щади, той се беше сдобил в каталога си с шедьовър, предвестник на много други. Одисей , напук на Жид, който не вярваше в таланта ми, потръгна добре още с излизането си, в началото на 1913. Трябва да кажа, че Гастон се скъса от работа за целта: премиера, шумна реклама, дори анулира заради мен своето сватбено пътешествие в Швейцария (странен меден месец, между нас казано, защото майката на Гастон и един от приятелите му, Леон-Пол Фарг, трябваше да придружат младата двойка). Бива си ги майките.