Фабрис Лардро - Безвремие

Няколко дни след това лудешко къпане Джеймс замина от Ирландия в компанията на Нора. Кораб за Англия, транзит през Лондон, прекосяване на Ламанша, после спускане към Италия. Двама изгнаници, луди от щастие… Що се отнася до мен, бях изпаднал в пълно безпаричие, без пукната пара, без приятели, направо ставах за телевизионния кастинг на Клетниците . Госпожа О’Казей не беше от хората, които ще дадат необоснован кредит на чужденец, трябваше да си намеря работа. Благодарение или поради обявата, публикувана в Айриш Таймс , колаборационистки ежедневник, смятан от всички за гласа на Лондон, станах служител в бирарията Гинес , разположена в северната част на града. За да съхраня социалното си достойнство, няма да ви описвам оскотяващите задачи, които трябваше да изпълнявам в този завод, от който излизах съсипан, с повредено обоняние, убеден, че от тялото ми ще капе бира до края на живота ми.

Имам кошмарни спомени от този период, отвратително време, затъпяваща работа, затъвах все по-дълбоко в дъблинската зимна нощ. Честно казано, единствената ми утеха се свеждаше до кратки забежки в Найттаун, квартала с червените фенери. Да бродя по Монтгомери Стрийт, да избирам и после да си подаря няколко минути на възбуда. Виждате ли, очарованието на провала е в това, че той изостря чувството за фрустрация, принизява ви до първичните ви нужди и концентрира света в гениталиите. Трябва да призная, че постиженията ми, а аз се стараех да подражавам на Блум, моето творение, и така задълбавах все повече чувството за провал чрез напълно разбираемия феномен на порочния кръг, причина/следствие, следствие/причина и така нататък, та казвах ви, че моите постижения въобще не бяха блестящи.

Безполезно е да се връщам на технически проблеми, да се разпростирам върху лоши спомени, повярвайте ми, животът има на какво да разчита, вековете са изпълнени с вълшебни числа! 27 декември 1904 г. Тази дата говори ли ви нещо? Жалко… защото би трябвало да я благословим, да разцелуваме пламенно календара! Всичко започна с получаването на плик, който госпожа О’Казей ми донесе една събота сутрин. Тя изглеждаше превъзбудена, цвърчеше като колежанка, на която й предстоеше първа среща. Убеден съм, че е стояла на площадката, долепила ухо до вратата, докато разпечатвах тайнственото послание. Всъщност наемателят й може би не беше неудачникът, който си представяше, шампион по откази от издателствата, допринесъл за развитието на работата на колетната служба на Голдсмит Стрийт: може би ниският плешивец щеше да успее, да се радва на небесна слава, чиито лъчи щяха да озарят квартала. Кой знае? Божествената поща не беше поредният издателски отказ, а покана. Присъствието на господин Айнщин било желателно на откриването на Аби Тиътър идния 27 декември. Старата Грегори не ме беше забравила, значи държеше на обещанието си.

Повярвайте ми, беше се събрала тълпа в решаващия ден, Аби Стрийт преливаше от естети, дошли да приветстват раждането на един символ, знак на независимост и съпротива, нещо като театър Минюи 18 18 Намек за прочутото парижко издателство „Минюи“, около което се обединяват авторите на Новия роман. Особено известна е колективната снимка, направена на стълбите пред издателството, обединяваща основоположниците на това литературно течение: Ален-Роб Грийе, Натали Сарот, Клод Симон, Клод Мориак, Клод Олие, Самюъл Бекет, Робер Пенже и издателя Жером Лендон. — Б.пр. , притегателен център, който привличаше гостите и ги принуждаваше да се блъскат с лакти, светски сбивания, келтският поток от хора можеше да унищожи всичко! Да изпочупят стъклата, гардеробите, декора, да наводнят мазето и преди да разрушат бараката, да изтрият надписа на фасадата, който съобщаваше черно на бяло, с главни букви АБИ ТИЪТЪР. Изчаках последния момент, за да напусна своя наблюдателен пост — кръчма на отсрещния тротоар, където бях гаврътнал бутилка стаут 19 19 Тъмна английска бира. — Б.пр. . След като се уригнах, както си му е редът, като звуков израз на метафизичното объркване, в което се намирах тогава — със сигурност ще ми бъде простено — пресякох улицата и се представих, с покана в ръка. „Не, за съжаление тя е неразположена“, ми отговориха, когато помолих да видя лейди Грегори. „Мис Грегори е в своето имение в Кул“, ми отговори една огромна жена, облечена в черно, подвижна реклама на луксозно списание за висша мода: тъмночервена рокля, паунови пера, опал и всичко останало. „Приятно ми е да се запозная с вас, господине?…“ „Айнщин, Алберт Айнщин“, отговорих аз. „Аз съм мис Хорниман, собственичката на театъра. Заповядайте, влизайте, представлението скоро ще започне…“ Нужно ли е да ви описвам спектакъла? Да ви разкажа двете скучни пиеси с автори Йетс и лейди Грегъри, селски истории, изтънчени символи, като например тридесетте каци, които имаха голям успех и разсмяха публиката, бравобраво, ощеоще? Не. Наистина не. За Айнщин вечерта спира в началото на пиесата, когато погледът му среща този на млада брюнетка, седнала зад мис Хорниман, която му се усмихва нежно. Ниският дебеланко е съвсем развълнуван: за първи път от 1955 г. красотата не му се мръщи, давате ли си сметка! Би трябвало да си каже, че е станала грешка, нервен тик преминава по лицето му, красавицата вероятно е под въздействието на прозак, или на интензивна електоршокова терапия, но му се иска да вярва, в крайна сметка няма какво да губи. През антракта се опитва да намери сирената, забелязва я да води оживен разговор с героя на вечерта, Уилям Бътлър Йетс, бъдещ Нобелов лауреат за литература. Кофти работа. Няма смисъл да настоявам. Никакъв шанс. Пред него не мога да направя абсолютно нищо. Все пак не ми се вярваше, че… Ама че глупак, ама наистина какъв глупак! За кого се вземаш, Алберт! По време на следващата комедия, щом хората започнаха да се смеят в залата, той (тоест аз) подема разговор с младата персона. Не изглежда да е отвратена. Надявам се дъхът ми. Трябва да кажа, че бирата. Оставаше само да се уригна в лицето й. Спомням си веднъж в училище с лимонадата. По време на рецитиране на поема. Изгониха ме от часа. Мама беше полудяла от срам. Не, тя не изглежда притеснена. Може би й се повръща. Все пак след цели десет минути такова момиче би могло да намери претекст. Айнщин не е свикнал на близост с такава жена, образец на интелигентност, изящество и нежност. Той е невероятно непохватен, чувства се мръсен, глупав, уязвим, но думите го изолират, образуват нещо като кислороден мехур и за първи път от дълго време, от многомногомногомногомного дълго време, той има усещането, че съществува.