Фабрис Лардро - Безвремие

Уроците се провеждаха в дома на ученика. Господин Палмиери почукваше три пъти отчетливо на вратата, чукчукчук, и влизаше, безупречно облечен. В стаята имаше пиано, взето под наем от Пигот. В тази връзка, макар че не желая да ме съжалявате, още по-малко по въпроси, свързани с пари, ще отбележа, че наемането на инструмента стана с пари от моята кесия, както и уроците на младия принц (седем шилинга на сеанс), както и разходите по записването за Фиш не знам си к’во, планирано за 16 май.

Джеймс напредваше с удивителна скорост; неговата способност да възприема указанията на Палмиери направо ме смайваше. Като цяло той беше доста сериозен, мотивиран от датата на фестивала, но от време на време шегаджийската му страна се проявяваше, тогава ставаше неконтролируем. Така един ден, както си разучаваше труден пасаж, младото чудо запя, акомпанирайки си на пианото, една особено артистична класическа френска песен: Ела, гълъбче . Събота вечер, след бачкане, парижкият работник казва на жена си, Палмиери беше луд, луд, за десерт те каня на кафе концерт, ще отидем хванати под ръка, хайде, господин Джойс! бъдете малко по-сериозен, да продължим, да продължим! на балкона за двайсет су, ако продължите, се прибирам у дома! Джеймс започна да тропа с крака и да хвърля похотливи погледи на Нора, когато запя припева: Ела, гълъбче, ела гълъбче, ела! пуснал съм резето, ще можем да разпуснем, аха! Ела, гълъбче, ела гълъбче, ела! ела да запеем, муци, песента на цуни-гуни. Палмиери понесе мълчаливо страданието. Поне този път. Но два дни по-късно тръшна вратата, когато завари Джеймс, преоблечен като италианска мадона (беше откраднал рокля от своята хазяйка, порядъчната госпожа Маккернан), имитирайки мелодията на Бизе. Любовта е бохемско дете.

Любоооооооооооооооооооооооооввввввттттттааааа! Има граници, нали? Както и да е, Джеймс имаше истински талант, който усъвършенстваше с всеки изминат ден. Палмиери изглеждаше доволен от своя ученик.

Често излизахме да се разхождаме след уроците, в края на деня. Половин час ходене пеша на юг, за да достигнем до залива на Сандимаунт. Джеймс често беше в трескаво състояние след тези сеанси по пеене, сякаш в някакъв транс, но винаги разкъсван от съмнения. „Честно, Алберт, те веднага ще видят, че не съм на висота. Що за лудост, че се впуснах в това нещо!“

Датата наближваше. Джеймс работеше неуморно, но понякога отказваше неочаквано и без основание да следва съветите на своя учител. Той например се опъваше да учи сериозно солфеж, с което си навличаше гнева на Палмиери. „Господин Джойс, вие сте по-лош и от дете! Музиката има свой език, трябва да се научите да го говорите! Със сигурност по време на конкурса ще ви поискат да разчетете нотите на някаква пиеса. Познавам председателя, господин Денза, той няма да си поплюва на тази тема…“ Нора и аз успявахме постепенно да го вразумим, не без усилие.

Имаше първо един пробен галоп. Джеймс имаше една публична изява на 14 май в рамките на концерт, моля да не се смеете, името е истинско, на „Панорамния Хор Сент Бриджит и Оркестъра на Дамите от Фингал“. Чудесно развлечение за събота вечер. Джеймс беше потиснат, напрегнат; представи се посредствено и неточно. Безсмислено е да ви разказвам подробности от този провал. Нора и аз за пореден път направихме всичко възможно, за да го успокоим. Трудна работа, уверявам ви, защото Станислас, дошъл незабелязано на представлението, не се лишаваше от удоволствието да излее цялата си злоба и да сипе сол в раната — мръсникът си отмъщаваше, играеше си на Авел и Каин, сякаш искаше да каже, бях прав, бях прав, не го бива за това, нъц! Тържество на глупака. Предполагам, че завиждаше, чувстваше се жалък; досаждаше на брат си с писането, изкуството и всякакви такива ала-бала, но повярвайте, въпреки амбицията му, въпреки високопарните му слова, той не сътвори нищо що-годе прилично в тази област (само един недовършен ръкопис и няколко страници от дневник).

Завистлив или не, бе успял да смачка самочувствието на брат си. Ето че господин Джеймс вече не искаше да пее: „Стан е прав твърдеше той кракът ми няма да стъпи там, не разчитайте на мен!“ Само три часа преди изпълнението той изчезна. Палмиери беше бесен, започна да тропа с крак, тресеше се като къртачен чук, оставаше само да започне да гризе шапката си. „Заложих репутацията си в това начинание — повтаряше той непрестанно как може да се работи с подобен хулиган! истински хлапак!“ Той играеше на засегнат, на уплашена девственица, поувлече се с фасоните, но най-вече се тревожеше за банковата си сметка, повярвайте ми: трябваше да получи четиридесет процента от хонорара на младото жребче!